В края на стълбището Райън отвори брезентовата чанта. Вътре имаше две одеяла, два големи фенера и инструменти за изключване на електрическите мощности. Той взе единия фенер. Стигнаха до двойните врати и ги отключиха.
Агрегатите заемаха почти една четвърт от мазето. На западната стена имаше шест огромни токопрекъсвача — всички с големи лостове с червени гумени дръжки. Двата грамадни петстотинкиловатови резервни генератора стояха един до друг в средата на помещението. Неизвестно защо, Лусинда се изсмя.
— Нерви — обясни тя. — Инак ще се побъркам.
Райън хвана ръката й и я стисна.
— Хайде да дръпнем онези дръжки.
Взеха клещи и Райън се приближи до първия лост. Стисна го с клещите и започна да го развива. Идеята беше да разхлабят болтовете на шестте лоста, да ги дръпнат и да изключат електричеството. Сетне щяха да вземат болтовете със себе си, за да не може охраната на Ю Би Си да ги сложи на местата им.
И точно тогава се сблъскаха с първия голям проблем… Всички болтове бяха запоени.
70. Ответни ходове
Ред Декър беше при шефа на инженерите в Ю Би Си, когато Уолас Литман се обади и му каза да отиде в един офис в централен Манхатън. Декър взе една от малките преносими глобални позиционни системи и голямата електронна сателитна карта на Ню Йорк, която с точност до сантиметри показваше географската ширина и дължина. Сложи я в куфарче. Картата беше изработена от „Лоджак“ — алармена система за автомобили, с която можеше да се определи местоположението на откраднатите коли чрез радиосигнал.
Ред намери офиса в строената в началото на века сграда, украсена с колони и изпражнения на гълъби. Офисът се намираше на третия етаж и на остъклената врата пишеше: „Димарко и син, товарни превози“. Казаха му да бъде там в пет часа и той отиде навреме. Натисна дръжката. Вратата беше отключена и той бавно влезе в малката стая.
— Всичко е наред. Чакам те.
Ред се обърна рязко и видя Пулакарпо ди Пауло, който се бе изтегнал на един въртящ се стол. На къдравата му чернокоса глава имаше слушалки на уокмен „Сони“. Италианецът се усмихна широко и оголи белите си зъби.
— От телевизията ли си?
— Да. От Ю Би Си. Тук съм, за да помогна да намерите откраднатата апаратура — отговори Декър, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на истинската мисия.
Пулакарпо махна слушалките и стана.
— Всички са долу.
Декър го последва. Минаха по коридора и се качиха в клатещия се асансьор, който стенеше като стара проститутка, докато дрънчеше и се спускаше към подземния гараж.
Един син микробус спря и Ред беше поканен да се качи в плюшения му сив интериор. Озова се пред четирите лица, с които Уолас Литман се бе срещнал сутринта. Двамата на задната седалка му направиха място да седне между тях. Всички бяха смугли, с подпухнали клепачи и тъмни сенки около очите.
— Това са моите братовчеди.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Декър.
Мъжете не отговориха.
— Те не говорят английски. Аз съм го учил в училище — обясни Пулакарпо.
Излязоха от подземния гараж и потеглиха в студения нюйоркски здрач. Слънцето залязваше, когато се стрелнаха из града.
Синият микробус измина четири пресечки на изток и спря пред една шейсететажна сграда от бетон и огледално стъкло. Тя беше собственост на фамилията Ало. Джоузеф обичаше да кръщава недвижимите си имоти с американски имена, но всички в Ню Йорк я наричаха „Макаронения палат“, защото в небостъргача се помещаваха корумпирани профсъюзи и служещи за фасада на мафията фирми.
Пулакарпо и братовчедите му придружиха Ред до асансьора. Качиха се на последния етаж с такава скорост, че ушите му започнаха да пукат. Поведоха го към едно стълбище и накрая Декър се озова на покрива.
В средата имаше летище за хеликоптери и един „Бел Джет Рейнджър“, боядисан в сиво и червено. На платформата под мъгливия дъжд стояха шестима мъже, но погледът на Ред бе привлечен от един нисък човек с овално лице и мазна коса, който пристъпи напред.
— Носиш ли апаратурата? — попита Мики Ало, без да се представи.
— Тук е.
Ред извади малкия приемник на глобалната позиционна система от джоба си и отвори куфарчето с електронната карта.