— Това ли е? — изненада се Мики от малките размери на приемника.
— Да, сър.
Декър изпитваше странно чувство към ниския дебел мъж. Нещо му подсказваше да се държи почтително с него.
— Шибана работа. Мислех, че е нещо грамадно.
— Не, сър, всичко е миниатюризирано.
— Как се казваш?
— Ръс Декър. Но ми викат Ред.
— Добре. Разположи се където искаш. Тук е добре, нали?
— Страхотно е. Хубаво място, няма смущения. Ще мога да приемам, ако изпратят сигнал.
В същия миг Ред забеляза няколко автоматични оръжия на задната седалка на хеликоптера. Някакъв инстинкт за оцеляване му нашепна да си затваря устата, да си свърши работата и да се прибира вкъщи.
— Хей, искаш ли да хапнеш нещо? — попита Мики.
— Не, сър.
— Никадома, дай му един хамбургер.
Един висок широкоплещест мъж тикна в ръцете на Ред голям сандвич.
— Благодаря — каза Декър и го взе, макар че не го искаше.
Той настрои глобалната позиционна система и се зачуди какво общо би могъл да има Уолас Литман с тази шайка главорези.
Намериха един голям чук в шкафа за инструменти под работния тезгях и Райън го вдигна. Тежеше около пет килограма.
— Какво ще правиш? — попита Лусинда.
— Не знам, но трябва да следваме разписанието. Ще повредим генераторите, после ще изключим основното захранване и ще се опитаме да счупим дръжките.
И двамата знаеха, че ако хората от охраната слязат в мазето и дръжките са още на местата си, служителите просто ще ги бутнат и ще изключат от ефир предаването на Коул. Десетметровата чиния с обхват С на покрива беше по-мощна от техниката в подвижната телевизионна станция и можеше да прекъсне емисията им. Трябваше по някакъв начин да счупят дръжките. Лусинда съзря два пожарогасителя, които бяха окачени до вратата.
— Може първо да ги охладим. Така металът ще стане по-чуплив — предложи тя.
— Струва си да опитаме.
Райън погледна единия от генераторите. Въздушният стартер беше кацнал на върха му като гигантско праисторическо насекомо. Стартерът щеше да вкара струя въздух в мотора и да го включи. Джон им беше казал, че ако блокират всмукателното отвърстие, могат да спрат процеса.
Райън се качи до генератора и погледна всмукателното отвърстие. То беше шейсет на трийсет сантиметра.
— Дай ми едното одеяло — каза той.
Лусинда му го подаде и той го напъха в отвърстието.
— Вземи пожарогасителя.
Райън погледна часовника си. Времето им изтичаше. Телевизионната мрежа щеше да влезе в четирийсет и пет секундното ниво „черно“ в изображението след по-малко от две минути.
Той запуши и другото отвърстие и слезе, а Лусинда запали фенерите и ги насочи към токопрекъсвачите в ярко осветеното помещение.
— Трийсет секунди — с напрегнат глас каза Райън. — Да охладим дръжките.
Лусинда започна да пръска студения въглероден двуокис от пожарогасителя върху дръжките на токопрекъсвачите. Образуваха се ледени кристали.
Стив Израел излезе от кабинета си в „Елипсата“, за да провери как върви предаването.
Зад бюрото на водещия седеше Дейл. Екипът се готвеше да влезе в четирийсет и пет секундното ниво „черно“ в изображението. Операторите нагласяха камерите.
Рик Рошар се настани на директорския стол в контролната апаратна и гласът му прогърмя по микрофона.
— Дейл, влизаме в ниво „черно“ след петнайсет секунди. Ще излезем след около минута. Всички да бъдат готови.
Екипът гледаше как стенният часовник отброява секундите.
— В ниво „черно“ сме — каза директорът. — Излизаме след четирийсет и пет секунди…
В същия миг електричеството навсякъде угасна.
— Какво става? — попита Рошар, а Стив Израел грабна включения към компютъра телефон — единственото нещо в „Елипсата“, което още работеше.
— Дайте ми инженерния отдел — изкрещя той.
Операторът седеше на тъмно на третия етаж на Черната кула.
— Знаете ли вътрешния им номер, сър? Нищо не виждам.
Телефоните замлъкнаха, когато Райън разби четвъртия токопрекъсвач в мазето.
И тогава Стив Израел произнесе въобразимо най-неприятните думи за една телевизионна мрежа.
— Загубихме сигнала. Не сме в ефир.