Предаването прекъсна. На екрана се появиха снежинки.
Хеликоптерът се спусна над гаража и двама от италианските „братовчеди“ се наведоха през отвора и обсипаха с дъжд от куршуми подвижната телевизионна станция. Те прекъснаха захранващия поток и пиратското предаване. Наоми Зур изтича пред камиона и долепи фотоапарата до окото си. Направи петнайсет снимки, преди градушката от куршуми да я повали.
Раниха я на две места.
Единият куршум мина през дланта на дясната ръка. Другият проникна в гърдите и прониза сърцето й.
Коул накара Джон да избяга. Неговото участие в заговора беше приключило и Харис не искаше да го излага на повече опасности. В далечината се чуваха изстрели. Инженерът затвори внимателно апаратурата и хукна в дъждовната нощ.
Райън и Лусинда се скриха зад генераторите в мазето, когато с насълзени от въглеродния двуокис очи пазачът влезе в тъмното помещение с насочено оръжие. Райън се хвърли върху него и го блъсна в стената. Мъжът беше шейсет и седем годишно бивше ченге от Бруклин. Преви се на две и въздухът излезе от белите му дробове. Пистолетът изхвърча от ръката му и падна до стената. Лусинда грабна фенера и отиде да го вземе, а Райън откопча белезниците от колана му и прикова с тях възрастния човек към една от тръбите.
— Извинявай — каза Райън на пазача, който не отговори, защото се мъчеше да поеме дъх.
Изкачиха стълбите. Кракът на Райън се разтрепери от усилията. Излязоха на уличката. Беше тъмно и валеше пороен дъжд. Чуха откоси от автоматично оръжие и докато тичаха, видяха хеликоптера. Четирима мъже се бяха навели над отвора и стреляха. Райън почувства, че Мики е в хеликоптера. Сблъсъкът, който бе предсказал, предстоеше.
Студеният дъжд ги намокри. Стигнаха до стълбището, където беше паркиран подвижният контролен център. Хеликоптерът вече кръжеше над главите им, но мъжете изведнъж спряха да стрелят. Райън започна да удря по вратата на големия камион, а Лусинда се шмугна в сградата.
— Аз съм. Райън.
Коул отвори вратата. Лицето му беше зачервено от вълнение.
— Не можаха да пробият покрива — ухили се той.
— Вземи записите и влизай в гаража. Аз отивам да се срещна с Мики — каза Райън и без да чака отговор, се втурна към аварийната врата.
Хукна нагоре по стълбите, като се подпираше на перилата. Кракът му бе загубил почти всичките си сили.
Накрая излезе на покрива и застана пред хеликоптера, който се намираше на стотина метра от него. Мики седеше до пилота.
— Ела тук, Мики! — извика Райън срещу вятъра и дъжда, макар да знаеше, че Мики не може да го чуе. — Слез, мръсно копеле!
Мики видя Райън и гневът заслепи разсъдъка му.
— Педераст! — изкрещя той.
Пилотът го погледна с учудване и тревога. Мики се озова в нова територия — там, където влизаше за пръв път. Чувствата контролираха напълно реакциите му. Той удари пилота по рамото и посочи надолу. Четиримата италиански „братовчеди“ слагаха нови пълнители в „АР-15“.
— Ще застреляте онова копеле, ако ме нападне — извика Мики. — Падна ли, убийте го.
Те го погледнаха тъпо и той повтори заповедта си на италиански. Сетне кимнаха със сериозни изражения.
— Дай ми го — каза Мики на Пулакарпо и посочи деветмилиметровия „Берета“, който висеше на колана на сицилианеца.
Пулакарпо му даде пистолета, а хеликоптерът кацна в единия ъгъл на „Замъка“, далеч от голямата сателитна чиния. Мики скочи на покрива.
Деляха ги само петдесет крачки. Вятърът от перките на хеликоптера разпръсваше дъжда навсякъде. Тялото на Наоми Зур лежеше между тях. Дъждовните капки барабаняха по бетона. Райън се приближи до Наоми, коленичи и провери пулса й. Разбра, че е мъртва, още щом я докосна. После се изправи и погледна Мики.