— Как?… — извика Бесингтън.
— Зная, зная — прекъсна го Редууд и като погледна пилето върху подноса, добави: — Е, сега вече всичко тръгна добре, слава Богу!
След това бръкна в джоба си за цигари и помълча малко, но реши да разкаже всичко с подробности.
— Първия път ми беше по-лесно… и аз, естествено, много се безпокоях… а освен това този Уинкълс… моят бивш ученик, вие го познавате… Госпожа Редууд му вярва като на бог… а на мен, разбира се, изобщо не вярва… дори в детската стая не ме пуска… но трябваше все нещо да се направи… и аз се промъкнах вътре, когато бавачката закусваше, и сипах мъничко…
— Но то ще започне да расте! — каза Бесингтън.
— Ами то расте. Нададе два килограма през последната седмица… По думите на Уинкълс това било от добро гледане.
— И Скинър казваше същото за пиленцата.
Редууд пак погледна пиленцето.
— Трудно ще ми бъде да продължа храненето — каза той. — Не ме оставят сам в детската… откакто се опитах да отбелязвам растежа на Джорджина, помните ли? Как ли ще му дам втората доза?
— А трябва ли?
— Ето вече втори ден, откакто пищи… Не му стига обикновената храна.
— Тогава кажете на Уинкълс.
— Дявол да го вземе този Уинкълс! — извика Редууд.
— Идете у тях и го помолете да даде на детето от праха.
— Така и ще направя — отговори Редууд, като гледаше замислено огъня.
Бесингтън се приближи до пиленцето и го погали.
— Наистина ще стане огромно, просто чудовищно голямо — каза той.
— Предполагам.
— Колкото кон?
— Може и по-голямо.
— Да, Редууд — продължи Бесингтън, като се приближи до камината, — нашите пилета ще направят сензация.
Редууд кимна с глава.
— И детето също, заклевам се в Юпитер! — прибави Бесингтън с блеснали очи.
— И аз така мисля — потвърди Редууд.
След това той хвърли недопушената цигара в огъня, разположи се в креслото, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и продължи:
— Тъкмо си мислех за същото. Хераклофорбията е чудесно нещо. Колко бързо порасна това пиле…
— Така бързо ще расте и вашето момче — добави Бесингтън, като гледаше пиленцето — и си мисля, че наистина ще стане доста едро.
— Ще му давам малки дози — каза Редууд, — или най-малкото Уинкълс няма да ми позволи да слагам големи.
— За опита и това е достатъчно.
— То се знае.
— Но рано или късно ще даваме на децата и големи дози — каза Бесингтън след кратко мълчание.
— Все ще опитаме с някое дете.
— Докато не бях видял тези пиленца — каза господин Бесингтън, — не мислех за последиците от нашето откритие… Едва сега започвам да ги предвиждам…
Но мога отново да ви уверя, че господин Бесингтън дори не предполагаше каква страшна мина щеше да избухне благодарение на неговия малък опит.
Дойде юли. Няколко седмици Бесингтън не можа да отиде в имението заради жесток, макар и въображаем катар на бронхите, така че вместо него отиде Редууд и се върна опиянен от възторг от устойчивия, непрестанен растеж на пилетата.
Но тогава започнаха да налитат осите.
Първата гигантска оса беше убита една седмица преди пилетата да избягат от фермата, някъде към края на юли. Материали с нейното описание се появиха в много вестници, но вероятно Бесингтън не ги бе прочел и затова не свърза тази сензационна новина със своите опити.
А работата беше много проста. Стана ясно, че семейство Скинър се отнасят много небрежно към Хераклофорбия IV и може би осите са опитали от веществото преди пиленцата и са го отнесли в гнездата си на пясъчния хълм. Без съмнение храната им бе подействала по същия начин, както на птиците. А осите растат по-бързо от кокошките и от другите животни, които също се бяха възползвали от небрежността на семейство Скинър, ето защо те първи излязоха, така да се каже, на арената на историята.
Годфри, лесничеят на полковник Рупърт Хик, пръв срещнал и за свое щастие успял да убие нечуваното чудовище.
Както обикалял с пушка в ръце (пак за свое щастие) парка на полковника, той свърнал и към близката букова гора. Там, на една поляна, той за първи път видял гигантска оса. Не успял да я разгледа добре, защото летяла срещу слънцето, но шумът на крилата й напомнял боботенето на мотор. „И да си кажа правичката, уплаших се — разказваше Годфри, — защото видях нещо, което по размери приличаше на бухал, а не летеше като птица“ — нещо, което набитото ловджийско око веднага преценило като застрашително. Без да му мисли много-много, по инстинкт, Годфри стрелял по невижданото чудовище, но дали защото ръката му трепнала от изненада, или понеже се прицелил зле, чудовището паднало на тревата с характерното за осите бръмчене, а след това отново полетяло право към Годфри.