— Не зная какво беше това, не зная — повтарял той непрекъснато.
Каменоделецът искал да донесе уиски, но докторът се страхувал да остане сам в преддверието и каменоделецът му правел компания, докато нещастникът дошъл на себе си.
През това време огънят на двора изгаснал и мишките отново се заели с коня. Те го замъкнали до оградата и яли там до сутринта, защото никой не смеел да се доближи до тях.
На другия ден към единадесет сутринта Редууд отиде при Бесингтън с купчина вчерашни вестници.
В това време Бесингтън размишляваше над някакво позабравено белетристично произведение, изровено от него в Британската библиотека.
— Има ли нещо ново? — попита той.
— Ето, осите ухапали още двама души около Чертъм.
— Кой е виновен? Трябваше да ни позволят да опушим цялото гнездо.
— Разбира се, ние не сме виновни.
— А какво става с продажбата на имението?
— Посредникът все нещо протака. Уж казва, че имало и други купувачи, а когато му признах, че за нас това е въпрос на живот и смърт, той сведе скромно очи и ме посъветва да увеличим с два фунта възнаграждението му. Струва ми се, че предпочитам да се разправям с гигантски оси, отколкото с посредници по продажбата на имоти… Никакво чувство за обществен дълг!
Като поговориха още малко за адвокатите, посредниците и изобщо за хората от този бранш и позлословиха за тяхна сметка, както е прието в Англия, Редууд се приближи до прозореца и се загледа в улицата.
През това време Бесингтън, сложил романа настрана, седеше замислен в креслото и гледаше към молитвено сключените си длани.
— Как е, Редууд? — запита най-после той. — Навярно хубавичко са ни насолили във вестниците.
— Не чак толкова, колкото можеше да се очаква.
— Значи не ни смятат за виновни за тази работа?
— Не е точно така, но от друга страна, не ни винят много и са напълно съгласни с мнението ми относно мерките, които трябва да се вземат. Знаете, че написах статия за вестник „Таймс“, в която обясних всичко…
— Не знаех. Ние получаваме „Хроника“ — каза Бесингтън.
— Как така? Аз ви изпратих броя. „Таймс“ помести и дълга уводна статия върху нашия проблем. Много хубава, прекрасно написана статия с латински цитати. Когато я четеш, ти се струва, че някой болен от грип равнодушно, но много авторитетно говори през респиратор или марля, покриваща устата и носа му. Изобщо, стига се до заключението, че е безполезно много-много да се разисква по проблема, а трябва да се вземат незабавни марки, защото иначе гигантските оси и уховрътки ще направят още по-големи поразии. А какви мерки трябва да се вземат — за това нито дума. Напълно държавническа статия! Съвсем в английски стил!
— А в това време гигантските животни си се размножават?
— Предполагам.
— Нима Скинър беше прав за гигантските мишки?
— О, не! Това вече ще бъде прекалено!
Редууд се приближи до Бесингтън, сниши глас, посочи вратата и добави:
— Ами тя какво мисли?
— Братовчедката Джейн? Тя не знае нищо. Дори не й идва на ум, че имаме нещо общо с гигантските животни. Пък и тя не чете вестници.
— За щастие — отбеляза Редууд.
— Както и госпожа Редууд, предполагам?
— О, не — отговори Редууд. — Вече изпада в отчаяние заради детето.
— Расте ли?
— Ужасно. За десет дни нададе почти килограм и половина. А е едва на шест месеца. Наистина има за какво да се отчайваш.
— А здраво ли е?
— Юначага! Кърмачката си отиде, защото много я измъчва. Не успяваме да му купуваме дрешки: сменяме ги почти всяка седмица! Вчера го извели на разходка и едното колело на количката се счупило. Калпава работа! Завели го вкъщи с количката на млекаря. Събрал са народ… Принудихме се да го слагаме да спи в леглото на Джорджина, а Джорджина спи в неговата люлка. Е, естествено е майка му да се безпокои. Отначало се гордееше с него и все хвалеше Уинкълс, но сега вече не! Започна да забелязва, че това не е нормално.
— А аз си мислех, че му давате малки дози.
— Опитвах.
— И какво?
— Реве. Той и по-рано викаше доста силно, а така и трябва да бъде: дробовете се развиват, но откакто започна да приема Хераклофорбията…
— Хм! — измънка Бесингтън, като заразглежда пръстите си още по-усърдно, отколкото преди. — Ако се съди по кокошките и осите, той ще израсне до около тридесет фута… при съответните размери на всичко останало…
— Какво да правим тогава?
— Това се питам и аз — отговори Бесингтън.
— По дяволите! Неговите костюми ще излязат доста скъпички… Освен това — прибави Редууд — как ще живее той: като самотния Гъливер сред лилипутите!