— Защо самотен? — попита Бесингтън и като не получи отговор, повтори: — Защо самотен?
— Мисля, че…
— Аз нищо не мисля, само питам: защо самотен? — каза господин Бесингтън със задоволството на човек, който е задал труден въпрос.
— Вие искате да кажете, че може би и други хора…
— Искам да кажа точно това, което казах.
Редууд започна да кръстосва стаята.
— Разбира се — подзе той след кратко мълчание, — възможно е и други… Но все пак докъде ще стигнем?
— Не забравяйте, Редууд — каза господин Бесингтън, като очевидно се наслаждаваше на смущението на приятеля си, — че и мозъкът му… да се надяваме, ще бъде с тридесет и пет фута над нашето равнище, а това… Какво има там?
Редууд стоеше до прозореца видимо развълнуван и гледаше втренчено нещо навън.
— Какво има там? — отново попита Бесингтън.
— Трябва да си купим вестник — каза Редууд и хукна към вратата.
— Какво има?
— Там вестникарчето… с големи букви…
— И какво от това?
— Не разбрах много добре… трябва да купим вестник… нещо за гигантски мишки.
— Мишки ли?
— Да. Значи Скинър е бил прав.
— И вие мислите…
— Не мога нищо да мисля, докато не съм си купил вестник! Боже мой! Гигантски мишки! Дали не са го изяли?!
Редууд потърси шапката си и като не я намери, хукна навън гологлав.
Докато слизаше по стълбите, от улицата се чуваха виковете на вестникарчето:
— Ужасно произшествие в Кент! Ужасно произшествие в Кент! Мишки изяли доктора… Ужасно произшествие! Доктор, изяден от гигантски мишки! Подробности по случая!
Косар — известен инженер в града — откри двамата приятели пред входа на къщата: Редууд беше разгърнал вестника, а Бесингтън, изправен на пръсти, надничаше иззад рамото на своя колега.
Косар беше здравеняк с груби крайници, сякаш случайно прикрепени на предназначените за тях места, и с лице, наподобяващо недовършен барелеф, бракуван още в началото на създаването му: очите бяха леко загатнати, носът бе останал четириъгълен, долната челюст изпъкваше силно, а косата стърчеше на всички страни. Изобщо, малцина биха го нарекли красавец. Освен това той непрекъснато пъшкаше и винаги нареждаше недоволно и огорчено с тъжния си гласец. Беше облечен със сив сюртук и носеше лека копринена шапка.
Пристигнал от дома си с кабриолет, той пъхна грамадната си червена длан в джоба на панталоните, плати на файтонджията и тежко започна да слиза по стъпалата. Под мишница носеше грижливо сгънат вестник, който премести в ръката си, щом я освободи от портфейла.
— А какво пише за Скинър? — попита Бесингтън, без да забележи Косар.
— За него няма никакви сведения — отговори Редууд. — Сигурно е изяден.
— Двама изядени. Това е ужасно!? А, ето го Косар!
— Ваша работа ли е това? — извика Косар, като размаха вестника. — Защо не прекратите тези безобразия!… Или ще кажете, че фермата е ваша и можете да правите в нея каквото си искате? Пълна безсмислица! Знам, че на вас ви е все едно… Питате какво да правите? Как така — какво да правите! Ако искате, аз ще ви кажа!… Отивате право в оръжейния магазин… непременно… Защо ли? За да си купите пушки… Магазинът е наблизо. Купете осем пушки от най-големите… От тези, с които се стреля по слонове… Защо точно осем? Не може по-малко… И не забравяйте да купите патрони, повечко патрони… Току-виж сте купили само за една пушка. Веднага вземете файтон. Къде беше това? В Ършот ли? Значи на гарата в Чарингкрос. Има влак. Първият влак за там тръгва след два часа. Съгласни ли сте? Прекрасно… А имате ли разрешително?… Разрешително за лов, разбира се, а не за игрален дом!… Вземете осем наведнъж… непременно осем… Тук, в пощата. Защо ли? Защото тези мишки са необикновен дивеч… Трябва да имате разрешително… А големите пушки трябват, защото и мишките са големи. Още какво ви е необходимо? Да, имате телефон! Имате, нали? Сега ще телефонирам на петима свои другари в Кощба… Защо на петима? Защото пушките ще бъдат осем: ние сме трима и те петима… Къде отивате, Редууд? За шапката си? Глупости! Вземете моята! Трябват ни пушки, а не шапки!… Имате ли пари? Ще ви стигнат ли? Добре!… А къде ви е телефонът, Бесингтън?
На такава стремителна атака двамата приятели, разбира се, не можеха да устоят: те се объркаха и покорно започнаха да изпълняват всички заповеди на енергичния инженер. Бесингтън го отведе при телефона. След като свърши разговора, Косар отново нападна Бесингтън.
— Освен мишки там има и оси — каза той. — Трябва да се запасим със сяра и селитра. Вие нали сте химик… Откъде може да вземем сяра, около тон, но в малки чувалчета? Защо ли? Ех, Господи Боже мой! Разбира се, за да се опушат осите!… Или може би за тази работа е по-добре да се вземе селитра… Откъде да знам? Вие сте химик, а не аз!… Е, по-добре ли е селитра?