Както виждате, въпреки своята ученост тези двама джентълмени бяха най-обикновени хора и дори в практическите въпроси се ориентираха по-зле от обикновените хора. Същото впрочем важи и за всички останали представители на тази необикновена прослойка — учените. Тяхното величие предизвиква завистта на колегите им, но остава скрито за погледа на широката общественост.
От друга страна, нито един представител на човешкия род не е по-нищожен от учените. Те живеят в един особен, изключително ограничен свят. Техните изследвания им налагат монашеско усамотение и отнемат цялото им внимание и време. Полюбувайте се сами на онзи странен, злощастен, белокос, надут и дребен автор на големи открития, смешно натруфен с широка лента на орден, когато приема свои колеги или когато чете терзанията на „Nature“ на тема „Пренебрежение към науката“ всеки път, щом името на Кралското дружество е пропуснато в печата във връзка с някоя годишнина, или пък когато слуша някой неуморим специалист по мъховете да критикува труда на друг неуморим труженик в същата област. Такива неща ни карат да осъзнаем изключителната нищожност на човека.
Освен това островът на науката, изграждан от тези учени, е толкова чуден, невъобразим и толкова богат на недоизказани тайни за бъдещето на човешкия род! Понякога дори се съмнявам дали самите учени съзнават величието на това, което извършват. Няма място за съмнение, че господин Бесингтън имаше известни подозрения в това отношение още преди години, когато се посвети на алкалоидите и на техните сродни съединения — дори нещо повече от подозрения. Та какво друго би могло да подтикне един млад човек да отдаде живота си на науката, ако не положението на „мастит учен“ и блясъкът на славата? Сигурен съм, че те са видели тази слава, и то толкова ясно, че блясъкът й ги е ослепил. Великолепието й милостиво ги е заслепило до такава степен, че да могат да прекарат живота си необезпокоявано сред изгарящата светлина на познанието.
Без съмнение Редууд се е отдал на науката по същата причина. Той се отличаваше от своите колеги по това, че в погледа му все още се виждаха отблясъците от видението на славата.
Веществото, създадено от господин Бесингтън и професор Редууд, аз наричам Храната на боговете. Като си давам сметка за това, което се случи, както и за това, което предстои да се случи, мисля, че в това название няма нищо преувеличено, и затова ще продължа да го наричам така в целия си разказ. Господин Бесингтън не желаеше да го нарича по този начин от мига, в който премина първоначалното му опиянение, по време на което той напусна дома си на Слоун стрийт „обвит в пурпурна тога и с лавров венец на главата“. Това название му хрумна в първия миг под въздействието на научния възторг. То му се струваше подходящо само около час, след което Бесингтън го сметна за абсурдно. Когато идеята го връхлетя за първи път, той видя огромните възможности, които това откритие предоставяше, и след като за известно време остана като втрещен под въздействието на ослепителното видение, решително и скромно сведе очи, както подобава на един истински учен. Тогава наименованието Храна на боговете му се стори прекалено, дори неприлично крещящо, и той се изуми как е могъл да му хрумне именно този израз.
— Наистина! Знаете ли — каза той, като потриваше ръце и хихикаше нервно, — това тук представлява не само теоретичен интерес.
— Тя би могла — поверително прошепна господин Бесингтън, като приближи лицето си до това на професор Редууд, — ако е обработена по подходящ начин, да бъде продавана.
— Точно така! — продължи той, като се разхождаше из стаята. — Като храна или поне като съставка на храната.
— Ако, разбира се, е добра на вкус — добави отново господин Бесингтън. — А ние не можем да знаем това, преди да сме я приготвили.
Той застана върху килимчето пред камината и започна старателно да изучава прорезите на обувките си.