— Да. Искате ли да дойдете с нас? — попита Косар.
Скърнсдейл видимо се колебаеше.
— Ще нощуваме там — добави инженерът.
Скърнсдейл реши, че няма да отиде.
— Видяхте ли мишки?
— Видях една в гората. Гонеше зайци, струва ми се.
Косар, който беше изостанал от своята дружина, побърза да я догони.
Като видя своята ферма, Бесингтън можа нагледно да се увери в достойнствата на изобретената от него храна. Къщичката сега му се видя още по-малка от преди, а растителността — невероятно буйна. Навесът на кладенеца едва се виждаше от избуялата трева, висока десет стъпки, а хмелът беше стигнал до покрива на къщата, увиваше се около комина и се устремяваше към небето. Цветовете му бяха големи колкото чинийки и се виждаха отдалеч, а стеблата напомняха корабни въжета. Копривата беше изпълнила целия двор, приличаше на коноп и на някои места почти достигаше височината на хмела. Колкото повече отрядът приближаваше към имението, толкова повече наподобяваше група джуджета от приказките, които обикалят край куклена къщичка, изгубени в исполинска гъста гора.
Няколко оси кръжаха над гнездото си и отдалеч приличаха на ято големи птици. От време на време част от тях бързо отлитаха нанякъде — навярно за плячка. Те вдигаха страхотен шум, който се чуваше на половин километър. Изведнъж едно от тези черно-жълти чудовища долетя близо до групата и известно време я съпровождаше, като я наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Но Косар стреля и въпреки че не улучи, все пак принуди осата да се махне.
В един ъгъл на двора, вдясно от къщата, няколко оси пълзяха по някакви кости — вероятно тленните останки на някой елен, когото мишките бяха домъкнали чак от имението на Хекстър. С приближаването към фермата конете ставаха все по-неспокойни, а тъй като никой от коларите по неволя не умееше да кара добре, всички слязоха от каприте и поведоха конете за юздите, като се мъчеха да ги успокоят.
Мишки не се виждаха никъде и изобщо в къщичката беше спокойно и тихо, макар че във въздуха се носеше постоянен, ту усилващ се, ту затихващ шум от бръмченето на осите, който изморяваше ухото.
Вкараха конете в двора. Един от помощниците на Косар видя, че вратата на къщичката е отворена — т.е. че е изгризана цялата, — и смело влезе вътре. Отначало никой не забеляза това, защото цялата компания беше заета с разтоварването на сярата и парафина, и изведнъж — бум-бум! — в къщата изтрещяха два изстрела и единият куршум изсвири край ухото на Редууд, заби се в чувала със сярата и вдигна стълб жълт прах. Редууд грабна пушката и изпразни двете й цеви в нещо сиво, което профуча край него. Той видя само широкия гръб, дългата гола опашка и розовите лапи, характерни за мишките, и забеляза как Бесингтън, който беше на пътя на мишката, политна и падна.
В мига, когато се появи мишката, не само Редууд, но и всички останали грабнаха пушките си и настана такава разгорещена стрелба, че животът на всички висеше на косъм.
В огъня на пламналата у него ловна страст Редууд дори не помисли за съдбата на своя приятел, а се втурна да гони мишката, но се препъна в една паднала керемида с полепнало по нея парче мазилка, откъртена от заблуден куршум. В същия миг той се озова на земята — лицето и ръцете му бяха облени в кръв — и за миг изпадна в безсъзнание.
След няколко минути се чу възглас от къщичката:
— Хей, кой е там?
— Аз съм — отговори Редууд.
— Убихте ли го този дявол?
За чест на Редууд трябва да отбележим, че у него най-напред заговори загрижеността.
— А господин Бесингтън здрав ли е? — попита той.
— Е, няма що, следващия път ще имаме повече късмет — отговори човекът, който явно не беше чул въпроса на Редууд.
Тревогата в сърцето на учения се засили. Той забрави драскотините по лицето и ръцете си и се втурна да търси своя приятел. Намери го да седи на земята и да си пълни пушката.
— Хубаво я надупчихме! — каза Бесингтън, като гледаше Редууд над очилата. — Тя ме прескочи и ме повали, но аз все пак я нагостих с два куршума.
В тази минута през вратата излезе причинителят на цялата тревога.
— Улучих я право в сърцето и още веднъж в хълбока — каза той.
— А останалите къде са? — попита Косар, който се показа иззад избуялия хмел.
За голямо учудване на Редууд стана ясно, че никой не е убит или ранен и че конете, уплашени от стрелбата, са хукнали към градината и са спрели на около петдесет метра от къщата с оплетени ремъци в колелата. По средата на пътя им лежеше разбита бъчвата с парафина, а наоколо бяха разпръснати чувалите със сяра. Всички се запътиха към конете.
— А къде се дяна мишката? — попита Косар. — Забих един куршум между ребрата й, а втория — в муцуната! Тъкмо се беше извила към мен… хубавичко я нагостих.