— Изглежда, че те не разбират добре как ще свърши всичко това… — каза той веднъж на Косар.
— То се знае, че не разбират.
— А ние двамата какво да правим? Като си помисля за бъдещето… Мъничкият Редууд… пък и вашите трички… Току-виж станали триметрови… И дали да продължаваме с опитите?
— Дали да продължаваме? — изненадано извика Косар с писклив глас. — Непременно трябва да продължаваме! Иначе какво ще правим? Може би ще смучем бонбончета след закуска и обяд?
— Последиците са сериозни! — продължи Бесингтън след кратко мълчание.
— Разбира се, че са сериозни! Несъмнено! Защо ще работим, ако последиците не са сериозни? Веднъж в живота държите в ръцете си възможността да се доберете до сериозни последствия, а вие искате да отстъпите. Това ще бъде недостойно, позволете да ви кажа! Наистина недостойно!
Косар се задъхваше от негодувание.
Но Бесингтън не можеше да продължава да работи с предишното увлечение в своята лаборатория. Сериозните последствия не съблазняваха хора с такива скромни вкусове като неговите. Откритието е велико, но… Не са ли достатъчни плодовете, които то вече донесе? Макар и съвсем опустошено, имението в Хиклиброу поскъпна — по сто фунта на квадратен метър, а колкото до славата — тя е в повече от необходимото… По дяволите!…
Всъщност Бесингтън невинаги мислеше по този начин. Докато продължаваше работата си по навик, този дребничък човечец с очила и смачкани обувки от време на време започваше отново да мечтае за сериозни последици от своето откритие: за нов свят, за гигантско човечество, което да се превърне в нова сила във вселената; за резултатите от намесата на тази сила във вселенските дела и т.н. Но всички тези мечти завършваха обикновено с още по-голямо обезсърчаване, с още по-мъчителни страхове…
По това време в света, който създаде славата на Бесингтън, се появи една бляскава фигура, която прикова всеобщото внимание върху себе си. Това беше доктор Уинкълс — онзи млад практикант, с помощта на когото Редууд започна да дава Хераклофорбия на своя син. Беше ясно, че Храната на боговете го интересува много, и нейното превръщане в храна на рекламата, както и появата на великанските оси само засилиха интереса му.
По външен вид, маниери, постъпки и нравствен облик Уинкълс бе от онези хора, за които се казва, че са „млади, но многообещаващи“. Изгряващо светило в средите на практикуващите лекари, той беше едър, хубав мъж с живи, проницателни очи със стоманен цвят, с гладко избръснато слабо лице, с руса коса и бързи, енергични движения. Облечен беше винаги с фрак и черна връзка, с дебел златен ланец на жилетката и многобройни дрънкулки, окачени по него. Особената форма на шапката му го открояваше сред останалите хора.
Още от самото начало той стана горещ привърженик на Бесингтън, Редууд и Храната на боговете, а от време на време се изказваше толкова авторитетно за новото откритие, че дори и самият Бесингтън трябваше да отстъпи пред него.
— Това няма значение — заяви той в отговор на опасенията на Бесингтън за опасността да продължат опитите с хора. — Решително няма значение. Важно е откритието. Ако се отнасяме към него разумно, ако поставим под контрол действието на нашата храна, ще имаме мощно средство за въздействие върху живота. Опитите трябва да бъдат следени най-внимателно. Не бива да зарязваме работата, но не бива и да я изпускаме от ръцете си.
И той наистина не я изпускаше. Сега ходеше у Бесингтън всеки ден. В точно определен час неговата карета завиваше пред входа на Слоун стрийт и Уинкълс почти мигновено се озоваваше в приемната с нови сведения и предложения.
— Знаете ли — каза той веднъж, — вчера Катергам говори за нашата храна пред църковното настоятелство.
— Струва ми се, че той е сродник на министър-председателя, нали? — попита Бесингтън.
— Да, роднини са — отговори Уинкълс. — Способен младеж, много способен. Реакционер наистина, пламенен, упорит, но много талантлив. Изглежда, има намерение да натрупа капиталец в борбата срещу вашата храна. Вчера говори за нашето предложение да въведем храната в основните училища…
— Как така в основните училища? Кой е предлагал подобно нещо?
— Аз споменах за това в Политехниката… просто така. Опитах се да разясня благотворното действие на Хераклофорбията; доказах, че е съвсем безвредна и не се влияе от странични въздействия въпреки многобройните приказки по този повод. Такива неща като случаите с осите няма да се повторят… то се знае, ако препаратът е напълно чист… Е, и Катергам поде случайно изпуснатата от мене дума…