— Името ли? — каза той в отговор на въпроса на събеседника си. — Аз съм по-склонен да се придържам към добрата стара традиция. Тя би придала някакво класическо достойнство на откритието. Мислех си… Не зная дали няма да ви се стори абсурдно… Мислех си да го нарека… Все пак човек може да прояви известна слабост… Мислех си да го нарека Хераклофорбия. А? Храната на един бъдещ Херакъл. Знаете ли, би могло… Вие, разбира се, не мислите, че…
Редууд поглъщаше с очи огъня в камината и не възразяваше.
— Смятате ли, че идеята ми е добра?
Редууд поклати глава в знак на съгласие.
— Би могла да се нарича и Титанофорбия — Храната на титаните… Вероятно предпочитате първото название? Сигурен ли сте? Не мислите ли, че е малко пресилено… Не? Чудесно! Много се радвам.
И така, те наричаха веществото Хераклофорбия през целия период на изследванията. Това бе названието, което използваха и в доклада си пред Кралското дружество, който така и не беше публикуван поради неочакваното развитие на събитията, което обърна с главата надолу всички техни предварителни намерения. Преди да се достигне до веществото, за което става дума в нашия разказ, бяха създадени три сходни нему, които бяха наречени съответно Хераклофорбия I, Хераклофорбия II и Хераклофорбия III. Именно Хераклофорбия IV е това вещество, което аз настоявам да бъде наричано с името, дадено му от Бесингтън — Храната на боговете.
Идеята за откритието принадлежеше на Бесингтън, но тъй като беше вдъхновена от едно от научните постижения на професор Редууд, той отиде да се консултира с професора, преди да започне да я разработва, още повече че изследванията щяха да изискват познания както в областта на химията, така и в областта на физиологията.
Професор Редууд беше от учените, които са пристрастени към графичното илюстриране на идеите с помощта на всевъзможни диаграми и схеми. Вие, предполагам, сте попадали на този вид научни четива. Това обикновено са научни трудове, чиито заглавия не можете да запомните, нито пък можете да разберете нещо от тях. В края им задължително има пет — шест надиплени листа с диаграми, които, след като бъдат разгърнати, разкриват пред погледа някакви чудати зигзагообразни чертежи, стрелки, разсичащи листа от край до край, или пък синусоиди, прокарани през някакви си ординати и започващи от някакви си абсциси, и куп подобни неща. След като достатъчно дълго си поблъскате главата над тях, бивате обхващани от съмнението, че не само вие нищо не разбирате, но и самият им автор надали може да се оправи в тази бъркотия. Но знаете ли, колкото и да е невероятно, голям брой от учените разбират значението на написаното от тях съвсем ясно. Просто самият начин на изразяване поражда тази преграда между тях и нас.
Склонен съм да мисля, че Редууд разсъждаваше в графики и криви. След своя монументален труд върху мишите рефлекси (съветвам незапознатия читател да се позанимава с него малко по-дълго и всичко ще му стане ясно като бял ден) професорът се нахвърли върху синусоидите и сеизмограмите на растежа. Именно една от тези графики вдъхнови господин Бесингтън.
Редууд бе подложил на измерване всичко, което расте: котета, кутрета, пилета, гъби, цветя и дори (докато отегчената му съпруга не му забрани) собственото си бебе, като по този начин доказа не само това, че растежът не е равномерен или, графично изразено, не изглежда така:
а е съпровождан от прекъсвания и графично може да бъде изобразен по следния начин:
Той стигна до заключението, че нищо на този свят не расте равномерно и с устойчиви темпове. Всяка живинка, насъбрала сили, расте известно време, след което спира, за да набере нови сили. А ако го обясним със заплетения научен език на стриктните учени, то Редууд предполагаше, че процесът на израстването вероятно изисква някакво специфично вещество в кръвта, което се натрупва много бавно и след изчерпването му по време на растежа доста дълго не може да бъде възстановено в същото количество. Точно това той нарече „период на застой при израстването“.
Редууд оприличи това непознато вещество на маслото в двигателя. Подрастващият организъм е като двигател, който трябва да бъде смазван от време на време, за да върви добре. („А защо човек да не може да смаже «двигателя» чрез външна намеса?“ — каза си господин Бесингтън, докато четеше статията.) „И всичко това — твърдеше Редууд с очарователната непоследователност на истински учен — вероятно би могло да хвърли известна светлина върху тайните на някои жлези с вътрешна секреция.“ Като че ли те имаха нещо общо с темата!