— Уинкълс, изглежда, се мъчи да ни напакости — каза той. — Сговорил се е с Катергам и компания. Само плаши хората с брътвежите си. Така може да попречи на изследванията ни. Пък и немалко грижи ми донесе с моето момче…
Бесингтън се усъмни в злонамереността на Уинкълс.
— Забелязал ли сте с какво удоволствие нарича Хераклофорбията „храна на рекламата“? — възрази Редууд.
— Това наименование не ми харесва — каза Бесингтън.
— Но на Уинкълс сигурно му харесва.
— Обаче не той го е измислил.
— Не го е измислил, но сигурно смята, че е напълно подходящо.
— Ако тази безсмислена, невежа, смехотворна агитация не се прекрати… — започна Бесингтън.
— Аз знам само, че моето момче не може да живее без храната — прекъсна го Редууд, — и каквото и да стане…
Лек шум накара приятелите да забележат че Уинкълс стои насред стаята и както винаги потрива ръце.
— Трябваше да почукате — каза Бесингтън с негодувание, като втренчи поглед в златния ланец с висулките.
Уинкълс започна да се извинява и след това се обърна към Редууд.
— Много се радвам, че ви заварих тук — каза той. — Въпросът е в това, че…
— А четохте ли за кралската комисия? — прекъсна го Редууд.
— Разбира се, разбира се!
— И какво мислите?
— Прекрасна идея! — извика Уинкълс. — Ще сложи край на всички празни приказки. Ще популяризира нашата работа. Ще запуши устата на Катергам… На аз не съм дошъл за това, Редууд. Въпросът е…
— На мен тази кралска комисия не ми харесва — прекъсна го Бесингтън.
— Уверявам ви, че всичко ще завърши добре! — извика Уинкълс. — Мисля, че мога да ви съобщя, без да наруша дадената дума, че…
— Хм! — измънка Редууд, като погледна Бесингтън.
— … че всичко ще се нареди прекрасно. Първо, ще докажа, че храната е вещество напълно проучено и безвредно, и второ, наемам се да убедя комисията, че произшествията в Хиклиброу няма да се повторят. То се знае, че бих говорил с по-голяма убедителност, ако… Но да оставим това настрана. Сега съм дошъл за друго… Кхъ, кхъ… Трябва да се посъветвам с вас; Редууд… Работата е там, че… Хм!… Да… Сега съм в затруднено положение и искам да ми помогнете…
Редууд със скрито злорадство се взря в стоманените очи на Уинкълс.
— Но работата е… строго поверителна.
— Бесингтън няма да ни попречи — каза Редууд.
— Наскоро, знаете ли, ми повериха детето на една високопоставена особа… — Уинкълс се изкашля.
— Е, и после?
— Трябва да призная, че дължа много на вашите прахчета и… и на слуховете за успешното лечение на вашия син… Не мога да скрия, че срещнах силна съпротива сред околните, но с образовани хора винаги е по-лесно да се споразумее човек… За лекуването на Нейно Височество… т.е. на тази моя малка пациентка, инициативата пое самата майка, иначе аз никога не бих дръзнал…
— Но доколкото си спомням, вие се съмнявахте дали можете да използвате нашите прахове — каза Редууд, като се наслаждаваше на смущението на Уинкълс.
— О, това беше краткотрайно съмнение!
— Значи няма да се откажете…
— Да продължа лечението на вашия син? Разбира се, че не!
— Според мен това би било преднамерено убийство.
— Нима съм способен на подобна постъпка!…
— Тогава ще получите запас от праховете.
— Аз си мислех, че вие няма да…
— Напразно сте си мислил. Сам ще ви ги приготвя.
— Много, много ви благодаря! — каза Уинкълс, като се вгледа учудено в Редууд. — Аз пък си мислех… Е, извинете, благодаря ви от сърце.
След неговото излизане Бесингтън погледна с усмивка Редууд и каза:
— Нейно Височество! Я виж ти!
— Да-а-а! Нейно Височество!
— Сигурно е княгиня Везер Драйбург.
— Възможно е.
— Е, Редууд — каза Бесингтън, след като помълча малко, — колкото и да е странно, все пак си личи, че Уинкълс нищо не разбира.
— Как така нищо не разбира?
— Не разбира нито смисъла, нито значението на нашето откритие. Ако го разбираше, едва ли би се осмелил да дава от нашата храна на членовете на това семейство… на тази пациентка… — продължи Бесингтън, като сниши глас и погледна към вратата. — Всички членове на това семейство винаги са били от ниски, по-ниски…
— По-ниски от нормалния ръст ли?
— Да! И изобщо по нищо не са се отличавали от другите. А той рискува да създаде сред тях човек с великански размери. Според мен това е един вид оскърбление на величеството.
— Кълна се в Юпитер! — извика Редууд с необикновена разпаленост. — Този човек нищо не разбира. Той не е способен да разбере. И когато беше студент, нищо не разбираше. Съвсем нищо. Това е негова отличителна черта. Той блестящо издържа изпитите си, паметта му е силна, но в действителност може да вниква в същността на нещата толкова, колкото този въртящ се шкаф за книги. Той и сега нищо не разбира. Той е Уинкълс и завинаги ще си остане Уинкълс, неспособен да усвои нищо, което не се отнася до него. Той е абсолютно лишен от въображение и затова е неспособен да вниква в нещата. Благодарение на тази неспособност си взимаше изпитите, облича се така контешки и има толкова голяма клиентела. Това е вярно. Въпреки постоянните му срещи и разговори с нас, макар да вижда и да чува, той няма никаква представа накъде вървим и какви резултати ще донесе нашето откритие. Пък и не му е необходимо всичко това. Той е роден рекламист. Затова Хераклофорбията за него е храна на рекламата. Ето сега някой го е въвел в кралското семейство и той дори за миг не се замисля, преди да създаде с рекламна цел една тридесет и седем футова принцеса. Но какво говоря аз — „не се замисля“! Той просто не знае, не разбира, не предвижда последиците.