Засега по стените бяха окачени само празни рамки. Единственият прозорец на детската стая (тя се осветяваше предимно отгоре през стъкления покрив) гледаше към оживената улица, а на покрива беше поставена камера обскура, която отразяваше Бесингтъновите градини.
В единия ъгъл на стаята имаше здрави, отвесно поставени метални сметала със заоблени ъгли, които трябваше да спомогнат за ранното развитие на математическите способности на децата. Обикновени играчки — овчици, кравички, зайчета, войници — имаше малко, но на тяхно място Косар докара множество предмети, посредством които можеха да се развиват различни умения — кубчета, тухлички, топки, конуси, цилиндри, пълни с различни пластинки или празни, а така също сандъчета, кутийки и прочие (всички те бяха достатъчно големи, за да не могат децата да ги глътнат), направени от дърво, стъкло и гума и боядисани в ярки цветове.
— Само ви моля да не им давате всичко наведнъж — каза Редууд и ги заключи в шкафа.
На една от стените на детската стая, на височина шест — седем фута, висеше голяма черна дъска, по която децата можеха да пишат с бели и цветни тебешири, а край нея имаше тесте хартия, от което можеха да късат листове и да рисуват по тях с въглен или молив, каквито край дъската имаше в неограничени количества. Освен това Редууд поръча предварително да се закупят акварелни и маслени бои, както и пластелин и восък.
— Първоначално те ще моделират или ще лепят с учителя — каза той, — а след това ще се научат да правят и сами… какви ли не животни, фигурки… Ах! Замалко да забравя: трябва да се набавят и дърводелски инструменти! И разбира се — книги. Трябва да се изберат подходящи и да бъдат в достатъчно голям формат и с едър шрифт. Но какви трябва да бъдат тези книги?… Разбира се, те трябва да подхранват и въображението, защото развитието на въображението е венецът на образованието, както развиването на здравия разум и на добрите навици са неговата основа! Не само диваците са надарени с въображение. Работата е в неговото съдържание, то може да бъде първобитно, но може да бъде и цивилизовано. Когато му дойде времето, детето трябва да помечтае за феи, добри духове и… други подобни. Но основната храна за ума му трябва да бъде реалността. То трябва да чете история и пътеписи с приключения. Трябва да разглежда илюстрации за живота на цветята, растенията, птиците, разбира се, в красиви албуми с картинки. Не бива да се забравя и за географията, астрономията, явленията в космоса и морските дълбини… И най-накрая трябва да се помисли за развиването на изящния вкус на детето, да му се предоставят красиви китайски и японски картини, пейзажи с изящни композиции… чертежи и скици на сгради… Струва ми се, че трябва да се направи и малък театър… А след това и музика!
Като обмисли детайлно въпроса, Редууд реши да даде на сина си най-напред хармоника с една октава, но с хубав, чист звук, а след това да продължи с музикалното му образование.
— Нека първо поиграе и посвири на мъничка хармоника, нека да научи нотите и след това…
Редууд погледна стената под прозореца и измери височината му.
— Пианото трябва да се постави тук — каза той, — все ще се побере някак.
Ако някой можеше да види замислената фигурка на Редууд, който се разхождаше из огромната детска стая, осеяна с грамадни играчки, можеше да го помисли за механична кукла — толкова мъничък изглеждаше той сред това обкръжение. Огромен килим с размери четиристотин квадратни фута бе постлан пред решетката на електрическия радиатор, който отопляваше стаята. По него трябваше да пълзи младият Редууд. Един от работниците на Косар, покачен на висока стълба, ковеше по стените рамките на бъдещите картини. В ъгъла имаше хербарий с големината на врата и от него на места стърчаха листа и стебла на гигантските растения, които щяха да прославят ършотската флора.
Редууд дори се объркваше, като оглеждаше стаята.
„Нима не сънувам? — казваше си той. — И всичко това наистина съществува? И нашата работа напредва?“
Последната фраза той произнесе на глас и в отговор под покрива се чу друг глас, подобен на звуци на тръба.
— Разбира се, че напредва.
След това оттам се разнесоха гръмки удари на чук по дърво, които отекваха из стаята — бум, бум, бум.
— Трябва сам да се учи — мърмореше Редууд, — няма друг начин.
Ударите на чука ставаха все по-силни и по-сигурни. Понякога Редууд имаше чувството, че се е задвижил изобретеният от него гигантски локомотив, който го отнася в страната на приключенията, но едно настойчиво почукване го върна към реалността.