Градинарят видя как господин Карингтън се държи за един елхов клон, пъхва другата си ръка в езерото и с доволен вид измъква водорасли. По това време във водата нямаше попови лъжички, защото всички бяха изядени. Господин Карингтън бе учуден от необикновените размери на растителността в езерото. Той запретна ръкави до лакът и бръкна още веднъж за някакъв рядък екземпляр, но изведнъж сред водната растителност изскочи нещо черно, дълго почти фут, членестоного, подобно на скорпион, и веднага заби челюсти в голата ръка на учителя.
Поради внезапната поява на чудовището и поради острата болка от ухапването господин Карингтън припадна за миг. Той извика отчаяно и се пльосна по лице в локвата.
Градинарят видя как той изчезна сред гъстата растителност и чу вика му. След секунда нещастникът скочи отново и започна да крещи, като се опитваше да махне нещо от обляното си в кръв лице. След това хукна да бяга, но като измина десет — дванадесет крачки, падна отново и се затъркаля по тревата, като надаваше викове за помощ!
Градинарят никога не беше чувал такива отчаяни викове. След кратко колебание той се спусна към езерцето, като за щастие понесе градинарската ножица, която държеше в ръка. По-късно си призна, че искал да побегне назад, защото си помислил, че си има работа с някой луд, но ножицата му дала кураж.
„Ако нещо стане, ще му избода очите“ — помислил си той.
В това време господин Карингтън видя градинаря и изведнъж се посъживи, скочи на крака и побърза да посрещне спасителя си.
— Помогнете! — извика той. — Не мога да ги отскубна!…
Като се вгледа, градинарят видя, че по бузата на господин Карингтън, по голата му ръка и по бедрото са се прилепили три черни, мускулести, страховити чудовища. Челюстите им приличаха на челюстите на булдог и усилията на господин Карингтън да ги махне от лицето си само влошаваха нещата — кръвта течеше на струи от раните.
— Почакайте, господине, ето сега ще ги срежа — извика градинарят и с усърдие, свойствено за възрастта му (а той беше почти момче), започна да реже с ножиците главите на бръмбарите.
— Едно, две, три! — извика той с победен вик.
Но макар и отрязани, главите на чудовищата продължаваха да се впиват в тялото и да смучат кръв, така че тя изтичаше през тях. Впрочем градинарят скоро ги довърши със замах, но закачи малко и самия господин Карингтън.
— Изобщо не можах да ги откъсна! — повтори нещастникът, като продължаваше да се тресе от страх и се опитваше да спре кръвта с ръце. Той беше страшно пребледнял, едва се крепеше на краката си и най-накрая се свлече в нозете на градинаря. Добре че той не гребна вода от езерото, защото и сам щеше да си изпати — там имаше доста личинки.
Понеже не разчиташе на медицинските си познания, градинарят хукна да търси помощ, срещна коларя, разказа му каква е работата и след това двамата заведоха съвзелия се Карингтън в кухнята.
Това бяха събитията, които известиха на света за ново небрежно отношение, проявено към Храната на боговете. За една седмица Кестънската община стана развъдник на гигантски животни. Сега вече нямаше нито оси, нито мишки, нито уховрътки, нито хмел, но се появиха най-малко три гигантски водни паяка, описаните по-горе личинки на водния бръмбар, няколко водни кончета, които зачудиха цял Кент с грамадните си шарени криле и сапфирени тела, както и някаква странна растителност, с която беше обрасъл целият бряг на езерото. Всички храсталаци край него също бяха страшно избуяли, а тревата достигаше невиждани размери. Скоро се изясни, че освен кестънското средище на гигантска флора и фауна съществуват още няколко. Така например в Илинг — сега това е вън от съмнение — се появиха мухи и червени паяци; в Сентбъри великански червеи плъзнаха по бреговете и завличаха овце; в Блумсбъри се наблюдаваха гигантски хлебарки (в една стара къща, населена с всякакви инсекти). Накратко, светът отново трябваше да преживее вълненията на катастрофата в Хиклиброу с тази разлика, че огнищата бяха няколко и всяко от тях се отличаваше с местната си флора и фауна.
За нас сега е ясно, че всяко от тези огнища съответстваше на местожителството на някой от пациентите на доктор Уинкълс, но тогава това още не беше известно. Самият Уинкълс правеше всичко възможно да остане настрана от произшествията, които вълнуваха общественото мнение и пораждаха ту паника, ту гневно негодувание. Това негодувание по някаква странна логика се стовари не върху Уинкълс, а върху Храната на боговете и дори не точно върху нея, а върху нейния изобретател — нещастния Бесингтън, на когото още отначало всички гледаха като на единственото лице, отговорно за последиците от новото откритие.