На другата пролет към гигантската растителност по цялото течение на ручея и към гигантските риби се прибавиха и грамадни майски бръмбари — децата ги нарекоха летящи автомобили, — така че лейди Уондършифт бе принудена да замине за чужбина.
След време обаче храната започна да действа по-различно върху Кадълс. Въпреки скромното си възпитание, дадено му от свещеника и насочено да създаде от него макар и гигантски, но все пак селянин — работен човек, — той изведнъж започна да се интересува от неща, които не го засягаха, и да задава неудобни въпроси. В периода на пубертета Кадълс се изтръгна от опеката на свещеника. Как ли не се опитваше отецът да забрави този неприятен за него факт, но вътрешно не успяваше да се примири с него.
Младият гигант не трябваше да търси много далеч материал за размисъл. Обикновеният човешки живот си течеше край него както край всички нас — само гледай и мисли. Но неговото положение поради изключителността си подбуждаше към размисъл много повече, отколкото е обичайно. Младият Кадълс скоро разбра, че не е човек като другите, а и много неща, достъпни за всички, бяха невъзможни за него. Игрите с момчетата, училището, църквата, хорът в местното дружество, силно осветените стаи на замъка, на които често се любуваше през прозорците, крикетът и тенисът — всички тези форми на общуване между хората бяха недостъпни за него. А с настъпването на периода на възмъжаването, когато наблюдаваше с особен интерес всяка проява на любов, особено интимните отношения, които играят толкова важна роля, той съвсем се обърка.
Веднъж, в една тиха неделна вечер, в уединена сенчеста алея в парка на Чийзинг Ейбърт двама влюбени решили да се нацелуват, като се възползвали от това, че никой не ги вижда. Според двойката тайната на тези целувки щяла да бъде опазена от безлюдната алея и два-надесетфутовите огради.
Но изведнъж за голямо учудване на двамата участници в нежната сцена те били вдигнати от невидима сила, при това всеки поотделно.
Като се опомнили, те видели под мишниците си палец и показалец, а срещу техните зачервени и смутени лица блестели ласкавите черни очи на младия Кадълс.
— Защо правите така? — попитал ги той.
Нещастните обекти на наблюдение отначало занемели, но след това мъжът пръв дошъл на себе си, естествено, и като си спомнил за длъжностите на верния рицар, се развикал отчаяно, като заплашвал Кадълс със съд, ако не бъде пуснат обратно на земята. Навярно и Кадълс си спомнил уроците на свещеника, защото веднага се подчинил и не само предпазливо ги поставил на същото място, но дори ги побутнал един към друг така, че да могат да се прегърнат. След това ги погледнал малко нерешително и изчезнал.
— Бях бесен от ярост — твърдеше по-късно героят на приключението. — Просто не можехме да се погледнем в очите от срам. Знаете ли, ние се целувахме, когато той ни грабна… И кой знае защо, след това тя стовари всичко върху мен. Каза нещо обидно и след това мълча до дома си.
Великанът започна да преминава от мълчаливи наблюдения към експерименти и разпити. Но въпроси можеше да задава само на малцина и затова ги понасяше главно майка му.
Разговорите помежду им ставаха обикновено на двора, край къщата, където госпожа Кадълс переше дрехите на лейди Уондършифт. Великанът приближаваше и като внимаваше да не смаже някоя кокошка или пиле, предпазливо сядаше до стената на плевника. Още същия миг пиленцата, които много го обичаха, скачаха на коленете му и търсеха в гънките на ризата му вар, която сигурно им харесваше. Когато времето беше хубаво и любимото котенце на госпожа Кадълс стоеше на кухненския прозорец, то също скачаше на рамото му и тръгваше на пътешествие по грамадното тяло. От време на време допираше лапичка до лицето на Кадълс, а понякога хубавичко го издраскваше — от обич, разбира се. Великанът никога не се решаваше да прекрати тези закачки, защото се страхуваше да не нарани с грубите си пръсти някое от тези малки животинчета. Скоро започваха и разговорите.
— Мамо — попита веднъж синът, — ако работата е нещо хубаво, защо не всички работят?
Майката го поглеждаше и отговаряше:
— Тя е добра само за хора като нас.
— Защо? — продължи синът и като не получи никакъв отговор, прояви настойчивост: — Защо хората работят, мамо? Защо аз всеки ден троша камъни, ти переш дрехи, а лейди Уондършифт само се вози на файтон и обикаля чуждите страни, където аз и ти никога не можем да отидем?