— Е, нали затова е лейди — отговори госпожа Кадълс.
— Така ли? — каза синът и се замисли.
— Ако на света нямаше богати хора да ни дават работа — продължи майката след кратко мълчание, — от какво щяхме да живеем ние, бедните?
Това трябваше да се осмисли.
— Защо, мамо? — подновяваше въпросите си синът. — Нали ако нямаше богати, всички щяхме да бъдем бедни и тогава…
— Ах, какъв досаден хлапак си — казваше майката. — Откак умря баба ти, с теб не може да се излезе на глава. Питай по-малко — и по-малко ще те лъжат. Ако започна подробно да ти обяснявам, баща ти трябва да отиде да яде в гостилницата. Остави ме да изпера.
— Добре, мамо — отговаряше великанът, като поглеждаше учудено майка си. — Не знаех, че ти досаждам.
След това той дълбоко се замисляше.
Той отново се бе замислил в деня, когато свещеникът го видя за последен път. Младият Кадълс вече беше истински мъж.
Представете си един прегърбен старец с треперещи ръце, който едва пристъпва, с отслабнала памет и тих глас, но с все още живи и весели очи въпреки купищата неприятности, преживени от него през последните петнадесет години покрай Храната на боговете. Тези неприятности вече не го плашеха или дразнеха, той се примири и заживя с тях.
— Да, признавам си, че в началото ми беше неприятно — казваше той. — Отношенията край мен се промениха. Беше време, когато децата можеха да косят и да жънат, а сега възрастен човек трябва да отиде да реже класовете, и то със секира или трион. На нас, старите, ни е мъчно да виждаме пшенични класове, високи до двадесет и пет фута, каквито станаха тази година след напояването. Преди тридесет години използвахме някогашните коси, превозвахме снопите с каруци и се радвахме на богатата реколта… После пийвахме, пък току започваха сватбите…
Горката лейди Уондършифт! — продължаваше той след кратко мълчание. — Тези нововъведения никак не й харесваха. Тя беше от стария тип жени. Винаги съм казвал, че идва от осемнадесети век. Каквото да направеше или кажеше, излъчваше сила, енергия, власт! Сега вече няма такива…
Тя умря почти в нищета. Всичко заряза, пък и как да не го зареже, когато светът пред очите й сякаш се обърна с краката нагоре! Да вземем например тази гигантска трева, която едва не превзе цялата й градина. Покойната не се занимаваше с особена охота с градинарство, но обичаше реда, обичаше всичко да расте там, където е посадено, и така, както трябва. А това тук на нищо не прилича — не може да се излезе на глава с тази трева! Съсипа се…
Пък и нашето малко чудовище все й досаждаше. Непрекъснато й се навираше в очите. Най-накрая тя започна да си мисли, че той само това прави — наблюдава я през оградата. Не й харесваше и това, че стана по-висок от нейния дом. Това оскърбяваше силно развитото й чувство за пропорция. Да, мъчно ми е за нея… горката… Все се надявах, че тя ще ме погребе, а то… аз я преживях. Майските бръмбари я довършиха. Те се навъдиха покрай червеите в блатото… Наистина големи колкото мишки… А как летяха… Пък и мравките…
Мира нямаше горката. Родното гнездо й опротивя. „Ще ида — казва — в Монте Карло, не е ли все едно къде ще живея.“ И замина.
А там — хазарт. Ужасна смърт, казват… И умряла в хотел… Печален край! Все едно в изгнание… Да, човек не знае какво го очаква. Жалко, че аристокрацията — естественият водач на английския народ — губи почва под краката си… Вехне… Това е вярно!
Всъщност всичко е вятър — продължаваше свещеникът. — Е, неприятно е, разбира се. Децата например нямат такава свобода, както преди (заради мравките и другите вредни твари). Едно време казваха, че тази храна ще предизвика пълен поврат във всичко, но не излезе точно така! Има в природата нещо такова, което не се страхува от новото. Не зная какво е то. Не съм от онези учени, които всичко обясняват с етера или с атомите. И еволюцията, и тя е вятър! Това, за което говоря, го няма в никакви книги… Наречете го както щете — абсолютен разум, същност на човешката природа, вечност, мирова скръб… Наречете го както искате!
Така свещеникът дочака своя край. Той не усещаше приближаването на смъртта и всеки ден се разхождаше чак до воденицата, макар да не изкачваше хълма с предишната лекота. Но последния път не можа да стигне далеч. Кадълс не работеше и свещеникът го видя на около половин километър от върха на хълма. Гигантът седеше на могилата със свити крака и с глава, опряна на ръцете. Беше застанал ребром към свещеника и така се беше замислил, че не го забеляза и не се обърна.