Така той никога не узна, че свещеникът, който изигра толкова важна роля в живота му, го гледаше за последен път (в нашия странен свят хората често се разделят завинаги именно по този начин).
А свещеникът го гледаше, защото за миг бе завладян от мисълта, за какво ли мисли това чудовище, когато си почива от работата. Но той вече беше много немощен, за да се съсредоточи върху тази загадка, и мислите му веднага потекоха в обичайното си русло.
— Aere perennius — прошепна той на връщане по пътечката, която сега не вървеше направо, а се извиваше змиеобразно, за да заобикаля гигантската трева. — Aere perennius! Нищо не се е променило… Размерите нищо не значат… Скоро всичко пак ще си дойде в съотношение едно към едно и животът ще потече по старому… Вечният кръговрат…
И същата нощ незабелязано от никого и почти безболезнено той напусна по реда си този свят, в който употреби толкова усилия да отрича силата на промяната.
Погребаха свещеника край църквата, под високия кипарис. Върху скромния му надгробен паметник с епитафия, завършваща с думите: Ut in principio, nunc est et semper, почти веднага израсна гигантска трева, чиито семена вероятно бяха пренесени от същата долина, в която бе разпръсната Храната на боговете. Нито коса можеше да отреже тази трева, нито добитъкът я ядеше, затова гробът на свещеника навярно и досега е скрит от очите на човечеството.
Трета книга
Последиците
Първа глава
Новият свят
Промяната настъпи постепенно, в течение на двадесет години. Разбира се, мнозинството я забелязваше, но тя за никого не представляваше изненада, която да го порази внезапно. Само един човек видя всички тези промени от упор, наведнъж и най-неочаквано. За нас ще бъде много полезно да тръгнем заедно с него и да споделим първите му впечатления.
Този човек бе престъпник, осъден на доживотен затвор (за какво престъпление, нас това не ни засяга), но след двадесет години затвор той бе помилван. В едно прекрасно лятно утро този нещастник, напуснал света като двадесет и три годишен младеж, напусна тесния свят на суровия и еднообразен труд и отново се завърна при ослепителната светлина на свободата. Облякоха го в дрехи, каквито отдавна бе отвикнал да носи, обръснаха му дългата брада и го пуснаха по белия свят като новороден — напълно отчужден от всичко и съвсем безпомощен. За щастие на този свят той имаше роден брат, който някога беше бедно малко момче, но вече се бе превърнал в представителен, богат и влиятелен джентълмен. За още по-голямо щастие този брат не се отвърна от затворника и дори дойде да го посрещне пред затвора и братски, от все сърце, го прегърна в името на общите спомени от родния дом. Двамата слязоха в Дувър и вървяха по улиците на града, хванати под ръка. Говореха малко, но чувствата им бяха изобилни.
Решиха да прекарат в ресторанта времето, което им оставаше до влака за Лондон, и там да си поприказват за миналото. Възкръсналият за живота разпитваше брат си за съдбата на роднини и познати, кроеше планове за бъдещето, с една дума, разговорът засягаше теми, които не ни интересуват, защото ние искаме само да видим промените, извършени за двадесет години, през очите на човек, който ги забелязва изведнъж.
Щом минаха Фракстън, бившият затворник се отърси от своите спомени. Застанал до прозореца, той се учудваше на слънцето и непрекъснато повтаряше:
— Ах, колко е хубаво! Откога не е имало такова хубаво време!
Тъкмо тогава в очите му се наби фактът, че не всичко в природата е запазило предишните си размери.
— Я виж ти, я виж ти! — провикна се той, като седна и за първи път прояви радостно оживление. — Я виж какъв лопуш, висок колкото троскота! Едно време нямаше такова нещо. Или пък съм забравил.
Но това наистина беше лопуш, само че гигантски, и растеше не сред троскот, а сред гигантска трева, из която между другото точно в този миг пъплеше рота английски войници, които както винаги правеха учение по правилника, разработен след войните. Във великанската трева тези войници щъкаха като божи кравички, движещи се на групи сред пшеничните класове.
Тъкмо когато наблюдателите от влака гледаха тази сцена, влакът навлезе в тунел — стана тъмно. След това наближиха разпределителната гара Сандлинг, цялата обрасла с гигантски лен, пренесен от съседната долина и достигнал невъобразима височина. Навярно бяха почнали да го секат, защото на втора линия на гарата имаше цял товарен влак с ленени греди. Точно тогава току-що завърналият се в света гражданин за първи път чу за Храната на боговете. Братята продължиха да пътуват из краища, където всичко бе запазило предишните си размери. Те бяха потънали в оживен разговор. Единият обсипваше другия с въпроси, на които той се затрудняваше да отговори, защото никога не се бе замислял за нахлуването на гигантизма в обикновения живот като за единен процес, а гледаше на него като на поредица от невероятни факти, които вече са престанали да будят интереса на хората.