— Всичко това е дело на Храната на боговете — каза той, — така де, на Храната на рекламата, или Силната храна, както още я наричат. Нима нищо не си чул за нея? Силна храна! Как не! Сега тя влияе дори върху изборите. Знаеш ли, то е едно такова изкуствено вещество. Нима никой не ти е говорил за него?
Стори му се, че брат му страшно е подивял в затвора, щом не знае дори това.
Като продължиха разговора, те от време на време поглеждаха през прозореца за нещо по-интересно. Отначало нашият възроден гражданин проявяваше интерес към храната, така да се каже, като към любопитен факт. Забавляваше го мисълта, какво би казал някой, ако научи за нея, или какво би станало, ако хапне от нея и т.н. (Но храната нито за миг не излизаше от ума му, както става винаги с хора, на които някой нов и странен факт е направил впечатление изведнъж, ненадейно.)
Това обаче ставаше по времето, когато гигантизмът се изявяваше спорадично по лицето на земята. На места храната още не бе разпространена, а имаше други места, където цялата почва и дори въздухът бяха наситени с нея. Първите места почти не бяха променени за тези двадесет години, а вторите не можеха да бъдат разпознати.
По пътя от Дувър за Лондон подобни контрасти се срещаха много често. За известно време събеседниците пътуваха сред обичайната селска английска природа, известна на нашия познайник още от детството: малки нивички, оградени с жив плет; тесни пътища, обрасли с дъбове, брястове и тополи; мънички върбалаци по бреговете в деретата; купи сено, които изглеждаха така, сякаш можеш спокойно да си ги пъхнеш в джоба; къщички играчки с пране, простряно да съхне край оградата; криви селски улички, тухлени двуетажни къщи с перденца на прозорците; полянки с цветя, с една дума — деветнадесети век все още не бе успял да загине в борбата с гигантизма. Гъсталаците от лопуш и троскот, оцелели след изсичането, но изсушени от вятъра, и останките от великански гъби или стебла на великанска трева, която някой се е опитвал да запали, единствени напомняха за нашествието на гигантизма.
Така влакът пропътува повече от двадесет километра из места, в които хората продължаваха да си живеят постарому, въпреки че наблизо, зад хълмовете, беше долината на Чийзинг Ейбърт, изцяло подвластна на великанското бъдеще. После отново започнаха да се забелязват признаците на гигантизма — например новият мост към Торнбридж, прехвърлен през широкото плато, образувано там, където Мидуей бе задръстен от великанска растителност, с която изобщо не можеха да се справят. След това отново започна двадесети век, а когато отдалеч сред мъглата се очерта Лондон, следите на гигантизма започнаха да се срещат на всяка крачка.
В югоизточния район на столицата, където живееше Косар с децата си, гигантизмът беше плъзнал на хиляди места и в хиляди форми, така че с него бяха започнали да се примиряват. Но възвърналият се към живота гражданин остана поразен, когато за първи път и изведнъж видя резултатите от това нашествие: необикновените за неговите представи здания и приспособления; грамадните, оградени и лошо миришещи складове с някакви невиждани греди и летви, използвани като гориво за огромните машини в гигантските фабрики и корабостроителници, около които на тумби се събираха лондонските хлапаци, за да гледат как се движат великанските колела и лостове; особените пътища, направени за гигантските коли и файтони — пътища, застлани с дебел влакнест слой коноп; високите кули с парни сирени, които предупреждаваха населението за всяка поява на великански животни (такива сирени бяха поставени и на камбанариите на старите църкви, което бе особено обидно); мъничките, боядисани в червено войнишки бараки със стрелбища от триста ярда, където войниците всекидневно се упражняваха в стрелба с едрокалибрени пушки за лов на слонове, като за мишени им служеха чучела на гигантски мишки. От времето на Скинърови такива мишки се появяваха шест пъти в югоизточните части на Лондон и станаха толкова обичайни гости там, колкото обичайни са тигрите в околностите на Калкута.
Братът на затворника купи в Сандлинг няколко вестника, които прегледаха по пътя. Новакът в живота на двадесети век се убеди, че сега вестниците имат по-голямо значение от преди, макар по размер да са станали по-малки и да се печатат с други шрифтове. Но най-много се учуди на безбройните рисунки, които изобразяваха чудни, невиждани неща. А и заглавията на повечето статии му звучаха съвсем непознато, като че ли са писани на чужд език: „Узаконяване на Храната на рекламата“, „Силната храна — обществено зло“, „Новата реч на господин Катергам“.