— Кой е този господин Катергам? — попита новият гражданин.
— Един смелчага — отговори братът.
— Някакъв политик, а?
— Иска да свали правителството. Поставил ги е натясно.
— Я виж ти — каза новакът, — сигурно са си все същите — Чембърлейн, Розбери и всички други… Господи Боже мой! Какво е това? — извика той внезапно, като погледна през прозореца и хвана брат си за ръкава.
— Това са младите Косар.
— Господи! — извика пак новият гражданин, като изтърва вестниците и се втренчи с безпомощно учудване в сцената, която се разкри пред очите му.
Сред дърветата се виждаше великанска човешка фигура, висока около четиридесет фута, която стоеше в свободна и красива поза с широко разтворени крака и с отметната назад дясна ръка, в която държеше голяма топка, очевидно с намерение да я хвърли. Великанът беше облечен с костюм от тънка и здрава метална сплав, подобна на броня, и препасан с широк стоманен колан със закачена на него огромна кесия. Обляна от слънчевата светлина, фигурата на великана блестеше като сребърна статуя на гладиатор. Но никой не успя да я разгледа по-внимателно, защото влакът се движеше доста бързо и след няколко секунди от прозореца се видя друга подобна фигура, която се бе приготвила да улови топката. Огромното пространство зад дърветата на север от Севънс вероятно бе отредено за резиденция на великаните.
На един от хълмовете, които ограждаха това пространство, се виждаше масивна стена, зад която се издигаше чудовищно голяма къща в египетски стил, построена от Косар за децата му, когато великанската детска стая изпълни своята роля. Зад къщата се намираше също такъв грамаден и мрачен каменен плевник, откъдето се чуваха титанични удари с чук върху къс нагорещено желязо. Чукът беше необикновено голям, както се виждаше от прозореца на влака.
Братята не бяха успели да се полюбуват на картината, когато вниманието им бе погълнато от полета на топката с големина на бъчвичка, която попадна в ръцете на втория великан.
— Хвана я! — извика новоизлюпеният гражданин, който едва си пое дъх от учудване.
Зрителите можеха да се наслаждават на тази сцена няколко секунди, защото влакът навлезе в тунела на Чийзинг.
— Боже мой! Боже мой! — извика отново новакът, когато мракът обгърна пътниците. — Какво е това? Ами че той е по-висок от всяка къща!
— Да, такива са младите Косар и заради тях се вдига цялата врява.
След като излязоха от тунела, пътниците видяха още кули, още червени бараки; а след това започнаха да се нижат крайградските вили, по чиито железни огради, стобори, стълбове, изобщо навсякъде, пъстрееха с всички цветове непознати за новия гражданин афиши и обяви. Често се виждаха и възвания против гигантизма и карикатури на неговите прояви. Думите „силна храна“, „храна на рекламата“, „Катергам“, „Джек — убиецът на великаните“ бодяха очите на минувачите.
Високопоставеният брат реши да отпразнува посрещането на своя родственик с обяд в добър ресторант, с музика и всички почести, както се казва, а след това да го заведе на театър — с една дума, да заличи от паметта му всички спомени от затвора. Но точно по тази причина целият план претърпя промени. Колкото до обяда — наобядваха се, но решиха, че ще бъде по-добре да задоволят любопитството на бившия затворник към Храната на боговете и поврата, направен от нея в обществения живот, вместо да отидат на театър.
— Тя не ми излиза от ума — каза той, — не мога да мисля за нищо друго.
— Е, както искаш, денят си е твой, братко. Можеш да правиш каквото си искаш. Ако желаеш, да отидем на големия митинг в Народната палата.
След това решение те се озоваха сред огромна тълпа пред малка осветена трибуна, където свиреше орган. Този орган се опитваше да заглуши крясъците на многобройната тълпа, която се стичаше доста мудно, но в един миг замлъкна.
Братята тъкмо се бяха скарали с един джентълмен, който невежливо блъсна единия от тях в гърдите, когато на трибуната се появи Катергам. Неговата мъничка черничка фигурка с червена топка вместо лице и с орлов нос изведнъж изникна в средата на трибуната. Какви викове! Какви приветствия! Боже мой! „Ура-а-а! Ура-а-а!“ — подхвана един човек близо до трибуната, викът се поде от цялата зала, дълго не спираше и разтърсваше стените на зданието.