Но никой не викаше с такова въодушевление, както новопоявилият се гражданин. Дори сълзи излязоха на очите му от усилието, макар че той не знаеше на какво точно се радва. Постойте обаче двадесет години в затвора и сами ще разберете какво значи да имаш възможност да активизираш дейността на дробовете си заедно с цяла тълпа, без никой да ти пречи.
Той спря да вика, когато почувства, че е останал сам.
Последва пауза: Катергам трябваше да почака, докато някакви дребнички хорица — членове на бюрото — извършат необходимите формалности. А през това време тълпата шумеше и на фона на този шум от време на време се чуваха възгласи: „Какво се бавят още?“, „Какво прави този старец?“, „Така никога няма да свършим!“, „Скоро ли ще чуем Катергам?“ и т.н.
Най-накрая Катергам се изправи зад катедрата и всички можаха свободно да огледат дребната фигурка на великия човек. Право да си кажем, тази фигурка бе поомръзнала на всички, защото хората можеха да й се налюбуват по илюстрациите, безбройните карикатури, медалите, пуснати в чест на борбата с гигантизма, по антигигантичните знаменца и дори върху книжните кесии и подплатите на „катергамовите“ шапки. Изобразяваха го като моряк с фитил в ръка на брега на морето (навярно житейското) край оръдие с надпие: „антигигантичен закон“, което беше насочено към морско чудовище с надпис „гигантизъм“; или като въоръжен от глава до пети св. Георги, убиващ дракона; като титаничния Калибан, който пред входа на мрачната пещера се опитва да отклони удара на копие, на което е написано: „нови постановления за Храната на рекламата“; или като летящ Персей, който грабва красивата Андромеда (с отчетлив надпис на колана „цивилизация“) изпод ноктите на чудовище, по чиито части на тялото пишеше: „атеизъм“, „егоизъм“, „механика“, „гигантизъм“ и пр. Но най-често народното въображение представяше Катергам като „Джек — убиецът на великаните“, като го рисуваше съвсем достоверно (може би там беше малко по-висок и по-широкоплещест). Именно в този си вид той се яви пред погледа на новия гражданин.
Шумът сред тълпата мигом спря, щом Катергам стана, но затова пък бяха подети приветствени възгласи. Катергам първо се поклони, а след това махна с ръка, шумът престана и настъпи такава тишина, каквато има само на многолюдно сборище след продължителни викове. Когато човек е в пустиня, край него, разбира се, е тихо, но той все пак дочува звука от своите стъпки, дишането си и дори нещо повече: полъха на вятъра, шумоленето на тревата и пр. А в залата на Народната палата настъпи такава тишина, че до началото на речта на Катергам не се чуваше нито звук, а когато той заговори, само гласът му — силен и ясен — изпълваше пространството, като достигаше и до най-отдалечените слушатели. Той говореше отмерено и разбираемо за всички.
Мъничката черничка фигурка, ярко осветена и говореща със силен глас сред огромната тълпа, направи огромно впечатление на новия гражданин. Зад оратора седяха неговите поддръжници, а пред тях се виждаха редици гърбове, вратове и полупрофили.
Катергам говореше за предишните наредби. „Слушайте, слушайте!“ — понесе се сред тълпата одобрителен шепот. „Слушайте, слушайте!“ — повтори от все сърце и новодошлият, който всъщност не слушаше особено внимателно думите на Катергам, а все повече се вживяваше в грандиозността на митинга. Катергам говореше за мъдростта на предците, за постепенното създаване на почтените институции, за традициите — нравствени и социални, създадени от английския народ. („Слушайте, слушайте!“ — извика отново новодошлият със сълзи на очи.)
— А ето сега — продължаваше Катергам — цялата тази мъдрост, всичките тези учреждения и традиции са потъпкани. Да, потъпкани! Нима защото на трима смахнати преди двадесет години им е хрумнало да смесят някакви вещества в една колба, трябва да бъде разрушен редът и всичко, което е свято за повечето от нас? (Викове: „Не, не, няма да допуснем.“) Ако е така, крайно време е да престанем да се колебаем, време е да се заловим за работа (одобрителни възгласи), време е да се откажем от полумерките.
Джентълмени, ние чухме — викаше Катергам, — че обикновената коприва достига гигантски размери. Отначало тя беше такава, каквато е всяка коприва през пролетта. Детинска работа беше да я изскубнеш от корен. Но ако оставите това на пръв поглед невинно растение и му дадете възможност да израсне, ще ви трябват секири и въжета, ще трябва да рискувате живота си, за да се преборите с него. Ще трябва доста да се потрудите и много от близките ви вероятно ще загинат…
Силно и продължително скандиране прекъсна думите на оратора, а когато шумът утихна, Катергам завърши речта си по следния начин: