— Учете се да се борите срещу гигантизма с неговите методи… Изскубнете копривата, преди да е станало късно!
Той млъкна и отпи от сложената пред него чаша с вода.
— Това е просто и ясно! — извика някой от тълпата и отново настана невероятен шум: всички викаха, спореха, разговаряха.
Новопоявилият се гражданин напусна митинга облян в пот и страшно възбуден. По израза на лицето му можеше да се съди, че той е бил удостоен с блаженството да чуе гласа небесен. Сега вече знаеше! Сега вече всичко разбираше! Излезе от затвора точно в кризисния момент — в мига, когато окончателно трябваше да се решат сложните и заплетени социални въпроси. Във великата борба, която им предстоеше, той щеше да изиграе своята роля на свободен и съзнаващ своята отговорност човек. А що се отнася до същината на нещата, всичко беше ясно: от едната страна са тези чудовищни, облечени в ризници великани (сега той знаеше какво да мисли за тях), а от другата страна — този дребничък човечец с глас, проникващ до дъното на душата, надарен с изкуството да убеждава: това джудже, този „Джек — убиецът на великаните“. Всички трябваше да се обединят, за да „изскубнат копривата, преди да е станало късно“.
Най-високите, най-силните и най-знаменитите сред великаните бяха тримата синове на Косар. Ограденото място, което използваха за игра, бе до такава степен отрупано с всевъзможни модели на играчки и приспособления, че не можеше да става и дума за друго подобно място в света. То обаче започна да става тясно за тримата младежи. Най-големият от тях излезе много способен техник изобретател и сам си направи гигантски велосипед, който се движеше със скорост двеста и петдесет километра в час. Но за подобен велосипед нямаше нито подходящи пътища, нито мостове, затова той стоеше безполезен, опрян до стената, докато някой от великаните не се метнеше отгоре му, за да направи две — три обиколки на имението. Момъкът го беше изработил в детските си години, за да направи околосветско пътешествие с него, но когато порасна, великанът се убеди, че подобно пътуване е немислимо.
— О, синко, първо трябва да построиш път за своя велосипед. Несъмнено! — каза старият Косар.
И в едно прекрасно утро тримата братя се заловиха да построят такъв път. Тъй като бяха много упорити, и тримата здравата се заловиха за работа. Светът откри начинанието им на няколко километра от Севънс по посока към канала. Прекрасно нивелираният и здраво валиран път беше прав като стрела. Възбудена тълпа от най-различни хора — земеделци, арендатори, агенти, представители на местните власти, адвокати, полицаи, дори войници — отиде при тях по обед, ако не се лъжа, седмица след започването на работата.
— Ние правим път — каза най-големият брат.
— Виждаме, че правите път — каза някакъв представител на органите на властта, — но се постарайте да уважавате чуждия имот. Вие нарушихте правата на двадесет и седем частни собственици, на девет общински съвета, на два завода и на една железопътна компания, без да говорим за правата на града.
— И таз добра! — извика най-големият Косар.
— Бъдете добри да спрете строежа.
— Но нима не ви е необходим хубав, прав, удобен път вместо тези непрестанни неудобни завои?
— Не казвам, че не ни е необходим, но…
— Но не трябва да се прави, така ли? — попита средният Косар, като заби лопатата в земята.
— Поне не по този начин — отговори длъжностното лице.
Неговият отговор обаче не се отличаваше с особена яснота и определеност.
Старият Косар, който беше дошъл да види работата на децата си и щетите, които са нанесли, ги смъмри строго, но и се засмя доста доволно. Той изглеждаше напълно удовлетворен.
— Ех, момчета, много ще има да чакате за такива неща — каза той.
— Някои казаха, че първо трябва да се съставят проект и разчети — отбеляза един от братята, — след това да се иска разрешение… и още не знам какво. Но това ще продължи с години.
— Не се бой, няма да закъснеем — отговори бащата, — и разчети ще съставим, и разрешение ще получим. А дотогава ще се задоволите само с макет на това, което искате да построите.
Като послушни синове те се подчиниха, макар и не много охотно.
— Така да е — каза единият от тях, — но няма вечно да правим макети, я! Искам да създам нещо истинско и полезно. Не сме създадени на този Божи свят толкова силни и големи, за да тъпчем на едно място, без да смеем да направим дори една по-продължителна разходка, нито пък да влезем в града. (Наистина тогава това беше забранено и им беше страшно досадно да бездействат…) Не може ли да се измисли нещо такова, което да е от полза за тези дребни човечета, но което те самите не могат да си направят? Колко хубаво ще бъде да има нещо такова!