— Добре, много от тях нямат жилища — каза другият момък, — да построим голям дом в предградията на Лондон. Голям и хубав, с необходимите удобства, така че да може спокойно да побере всички. А след това оттам да прокараме хубави пътища докъдето е нужно. Можем да направи всичко това, и то хубаво, така че те ще се убедят колко е глупаво да се напъхват в дупките, където живеят сега. Трябва да се направи канализация — те никога не се мият, почти нито една от тези дупки няма баня. А дребосъците, които имат бани, вместо да помогнат на другите, които нямат, ги презират, присмиват им се и ги наричат „мръсни муцуни“. Може ли такова нещо! Всичко трябва да се промени. Ще прокараме електричество за отопление и осветление. С него ще могат и да готвят. Това, сегашното, на нищо не прилича — жените, дори бременните, мъкнат дърва и въглища! Ще разгласим нашия проект. Ще изкопаем ето там, на хълма, резервоар за вода, а тук ще поставим електрически генератори. Всичко е толкова просто! А след това може би ще ни позволят и да си работим. Не е ли така?
— Разбира се — отговори най-големият брат, — ние ще разгласим този проект.
— А защо да не започнем още сега?
— Имаш право — каза най-старият.
Но и този план срещна съпротива. Отново изникнаха хиляди причини, сред които нямаше нито една по-съществена, и обществеността започна да убеждава братята да зарежат работата. Мястото, избрано за сградата, се оказа неудобно; фасадата на къщата била грозна и нарушавала ансамбъла на околните сгради, както и приетите строителни стандарти; новите водопроводи засягали интересите на старите компании и пр. Ето защо всички се настроиха срещу нещастните братя Косар: местните земевладелци се надигнаха против тях като един, разтичаха се адвокати, заработиха канцеларии, доставчиците на строителен материал направиха стачка, народните трибуни анатемосваха опита да се развали прекрасната гледка, да се затули слънцето на бедняшките колиби. С една дума, великолепният проект на Косар подейства на местното население като тояга, пъхната в мравуняк.
— Ако знаех, нямаше да започвам — каза най-големият брат.
— Да, ще трябва да зарежем тази работа — подкрепи го вторият брат.
— Те са просто скотове, казвам ви! — заключи третият. — Не си струва човек да прави нещо за тях.
— Те само за това живеят — за да си подлагат един на друг динени кори — каза най-големият брат. — Права, закони, постановления — цялата тази игра на криеница. Е, няма как… да си живеят тогава в мръсните дупки. Ясно е, че не можем да им помогнем…
И децата на Косар оставиха къщата недостроена или по-право — незапочната, тъй като бяха успели да изкопаят само ямата за основите. След известно време тази яма се напълни с вода, заблати се, развъдиха се най-различни червеи, там попаднаха семена от растения и, Бог знае откъде, Храната на боговете (може би самите братя бяха виновни за това) и се започна познатата история: появи се гигантска растителност, гигантски комари полетяха из цялата околност и работата приключи с това, че братята, доста раздразнени от комарите (от които и самите те пострадаха), избраха една по-тъмна нощ, изкопаха канал и изведоха водата в дерето. Но великанската растителност, комарите и другите гигантски водни животни останаха, за да предават огромните си размери на бъдещите поколения вовек и веков.
Впрочем всичко това се случи, когато синовете на Косар бяха все още хлапаци, а сега те вече бяха зрели мъже. Но колкото повече растяха, толкова повече се стесняваха рамките на живота им. Успоредно с това проявите на гигантизъм ставаха все по-чести. Отначало малкото човечество ги смяташе за куриози, но след това започна да си пати от тях. Гигантизмът във всякакви форми пропълзя току до праговете на дупките, в които живееха джуджетата, и започна да пречи на техния живот: променяше ту едно, ту друго; пораждаше нови професии, нови видове труд, сложи край на някои стари; откъсна хиляди хора от предишните им занимания, а не успяваше да им създаде нови; обърка границите и стойността на владенията; разстрои търговската мрежа и в редица случаи породи сблъсъци и катаклизми. Затова не е чудно, че хората го възненавидяха.
И тъй като е по-лесно да се ненавижда нещо конкретно, определено и живо, отколкото някаква абстракция, хората възненавидяха гигантските животни повече от гигантските растения, а гигантските деца повече от гигантските животни. Страхът от великанската коприва, от осите и тигрообразните мишки се превърна в наситена омраза към великанските представители на човешкия род. Тази ненавист стана главна действаща сила в политиката. Старите политически партии бяха заменени с две нови: партия на търпимостта, която се стремеше само да регулира гигантизма, и партия на непримиримите, или радикалите, начело на която стоеше Катергам.