Неговите речи всеки път ставаха все по-силни и по-силни, а заключителните им фрази — все по-изразителни. В началото той препоръчваше „да се отсекат шиповете на трънката“, след това предложи „да се лекува слонската проказа“, а най-накрая „копривата да се изскубне от корен“.
Един ден децата на Косар, вече възрастни мъже, седяха сред развалините на детските си проекти и разговаряха. Целия ден бяха работили над един много сложен подземен канал, който баща им, кой знае защо, ги молеше да прокопаят, и сега, по залез, седяха уморени в градината пред къщата и очакваха вечерята.
Представете си могъщите тела на тези великани, изтегнати върху купите сено от гигантската трева, прилична по-скоро на кръстци от сухи клони и коренища. Единият от тях почистваше калта от грамадните си обувки с железен лост, който държеше като клечица, другият се беше облегнал на лакът, а третият дялкаше с ножчето си борова греда, като вдъхваше с наслада мириса на смола. Те бяха облечени не с обикновени дрехи, а с ризи, изтъкани от въжета, и с ризници от алуминиеви жички. Обувките им бяха кожени, подковани с желязо, а коланите, копчетата и катарамите бяха от стомана. Тяхната едноетажна къща в египетски стил бе иззидана сред варовиците, наполовина в скалата, а откъм фасадата изглеждаше със стотина фута по-висока. До къщата имаше различни постройки: ковачница, работилница, леярна и прочие. През кръглите прозорци на къщата се виждаше зидана печка, в която искреше разтопен метал. Цялото стопанство беше оградено с каменни кубове, стегнати с железни скоби, сякаш за да подсилят картината на тази чудовищна по размерите си величественост. От мястото, където стояха великаните, се виждаха релсите и влакът, който точно в този миг влизаше в тунела и наподобяваше детска играчка като онези, в които малките патенца или корабчета изплуват изведнъж и след като бавно преминат пред погледа на зрителя, отново се скриват.
— Сега вече наистина искат да ни затворят — каза единият от братята. — Хората все повече стесняват обръча около имението ни.
— А как иначе? — каза най-малкият брат, като помълча за миг. — Искат да угодят на Катергам.
— Хм, и това няма да го задоволи, но и ние не можем повече да търпим — отбеляза средният.
— Скоро и при Редууд няма да можем да ходим. Последния път, когато отивах при него, едва успях да се промъкна по някаква тясна уличка, а наоколо беше осеяно с червени забранителни надписи… Какво става с Редууд? — добави той след малко.
— Защо, какво има? — попита големият.
— Станал е много разсеян. Дори не слуша какво му говориш. Все за любов мечтае.
— Ха, ха, ха — засмя се средният брат, като почука с лоста по обувката си. — Редууд открай време си е мечтател.
Всички помълчаха малко, а след това големият продължи:
— Тези ограничения започнаха да ми омръзват. В скоро време ще очертаят по един кръг около обувките ни и ще ни забранят да излизаме от него.
— Засега се търпи, но ще опитаме и другия край на тоягата, щом Катергам дойде на власт — каза най-малкият, като стисна в шепата си известно количество елови шишарки.
— Ако успее — каза големият.
— Не се бой, и това ще стане — отговори малкият.
Средният брат хвърли лоста, огледа оградата на имението и с видимо въодушевление извика:
— Вижте какво, братлета: вече не сме деца и трябва да си припомним думите на Редууд, който ни съветваше да не се отчайваме и да се държим като мъже, ако срещнем трудности по пътя си.
— Какво значи всичко това? — попита най-големият брат. — Какво да правим… когато ни е тясно?
И той огледа стените наоколо, хълмовете и малките човечета, които щъкаха по тях. Неизвестно защо братята си спомниха колко многобройни са тези хора и колко са лоши, упорити и жестоки.
— Малки са — каза най-малкият брат, — но са безброй, повече от песъчинките в морето.
— Отгоре на това имат и оръжие. Нашите братя от Съдърланд им го направиха.
— Пък и ние не знаем да се бием. С никой друг не сме воювали освен с комари и мишки.
— Така си е — каза най-големият, — но все пак сме силни. Ако стане нужда, ще се защитим.
При тези думи той шумно затвори джобното си ножче (дълго колкото човешки бой) и стана, като се опираше на издяланата от гредата тояга. Залязващото слънце обливаше небето с пурпурните си лъчи.
Когато младият великан се изправи, видя, че откъм вратата на къщата се приближава дребна фигурка. Тя му правеше някакви знаци, от които ставаше ясно, че работата е спешна.