— Хоп! — извика великанът, като се опираше на тоягата, дълга като мачта, и забърза с двадесетфутови крачки към баща си, като пътем подхвърли на братята си, че нещо се е случило.
Случило се бе това, че един младеж от джуджетата точно по това време и на същото място намери повод да излее чувствата си към гигантизма изобщо и към синовете на Косар в частност. Поводът бе следната случка: на път за Севънс той чу жален писък край една ограда и се притича на помощ точно навреме, за да спаси две врабчета от нападението на великански мравки.
— Реакционери! — извика той, като приключи със спасителната операция и видя стените на дома на Косар. — Искам да зная кой още не е реакционер? Я погледнете тази земя, която някога беше прекрасна като всичко излязло от Божиите ръце, а сега е разровена, осквернена, обезобразена. Изкопаха трапове, построиха огромни хамбари, конструираха чудовищни машини! Погледнете онези трима изроди, които седят там и обмислят някое ново безумство! Погледнете всичко това и кажете може ли човек да не стане реакционер!
— Е, вие сте се нагълтали с тези приказки от Катергам — отговори неговият спътник, като се усмихна лекичко.
— Не съм се нагълтал, а го виждам със собствените си очи. Спомнете си за предишния ред и мир, от които се лишихме благодарение на Храната на боговете — последното изобретение на дявола, който иска да погуби нас и душите ни. Помислете какъв е бил светът, преди да се родим, и какъв е сега! Спомнете си колко красиви бяха тези склонове, тези хълмове, нивите, покритите със златни класове! Спомнете си как отрупаните с цветя огради отделяха имота на едно семейство от съседния, как скромните стопанства изпъстряха пейзажа и как хармонично звучаха камбаните на тази църква всяка събота. А сега с всяка изминала година гигантската растителност отнема все по-голяма част от жизненото ни пространство, притискат ни гигантски гадини и насекоми, а пък онези двукраки чудовища, които мразят всичко малко и изящно, отдавна вече смятаме за неприкосновени… Не искате ли да погледнете — продължи той, като посочи с дългия си показалец земята, — това са следите на един от тях. Полюбувайте им се! Затъвал е повече от фут в земята, а тук почвата е твърда. Представете си какво ли става в калта? Изровил е трифутови ями, капани за пешеходците. А освен това вижте колко трева е смачкал, спукал е дренажната тръба, разровил е пътеката. Какво е това, ако не разруха? И така е навсякъде: те разрушават всичко, направено от човека… И някои още смеят да говорят за реакционност! А какво да правим?
— Но какво искате да постигнете?
— Как какво? Да ги спрем, докато не е станало късно! — извика младежът, очевидно студент в Оксфорд.
— Но…
— Това е напълно възможно! Нужни са план, система и твърда решимост. Много сме меки с тях, а гигантизмът все повече се разраства… Дори и тук…
Младежът замълча за миг, а другарят му се възползва от паузата и каза:
— Всичко това са внушения на Катергам.
— Така да бъде — продължи студентът, — но дори и сега можем да ги победим, ако точно преценим какво ни е нужно и с кого трябва да се борим. Народните маси са с нас, и то много по-сигурно, отколкото преди две или три години. Законите също са на наша страна: конституцията, нормите на обществения ред, църквата, нравите, обичаите, традициите — всичко е с нас и против гигантизма. Защо да чакаме? Защо да се самозалъгваме? Ние не ги искаме, ние ги мразим, тогава защо да ги щадим? И така ли да продължава всичко, докато великаните ни смачкат?
Той бързо се обърна и посочи надясно.
— Ето, погледнете тази гигантска коприва. Сред нея се вижда запуснато стопанство. А някога в него живееха, и то не зле, скромни и честни люде! А сега погледнете натам — продължи той, като се обърна в противоположната посока и посочи младите Косар. — Ето ги, седят. Познавам баща им, истинско говедо, което от тридесет години си разиграва коня в нашето прекалено снизходително общество. И това ми било инженер! Всичко, което е свято за нас, за него няма значение. Абсолютно никакво значение! Великите традиции на нашата раса и на държавата ни, уважаваните институции, установеният от векове ред, бавният, но разумен ход на историята, направил от Англия велика и свободна страна — всичко това не значи нищо за него. Всичко това той е готов да замени за някакви си дивотии в бъдещето, за някаква грубо материална и неосъществима мечта… Той е човек, способен да прокара трамвайна линия през гроба на майка си, ако реши, че това е полезно… А вие говорите за търпимост, за компромиси, с помощта на които и ние, и гигантите да си живеем спокойно. Това е невъзможно, уверявам ви… Те искат да ни изядат, а ние искаме да си живеем мирно и кротко…