— Но ние сме силни — каза принцесата.
— Да, ние трябва да бъдем силни — съгласи се Редууд. — Ние чувстваме в себе си силата да извършим велики дела… Тази сила е в нас… Но преди това би трябвало… — и Редууд замахна с ръка, като че ли искаше да смете от лицето на земята всички джуджета.
— И аз съм си мислила за същото — каза принцесата, — макар да смятах, че съм единствена. Те винаги са ми внушавали, че да притежаваш сила, е голям грях, че е по-добре да бъдеш малък, отколкото голям, че истинската религия покровителства слабите и кротките, насърчава тяхното безгранично размножаване, че силните трябва да жертват своята сила за тях. Но животът ми диктуваше друго.
— И аз мисля така! — извика Редууд. — Тяло като вашето очевидно не е създадено за смърт и безплодно самопожертвувание.
— Разбира се, че не.
— Пък и не може да се живее без никаква работа. Всички наши мислят, че рано или късно ще се наложи да се сблъскаме с джуджетата. Иначе те никога няма да ни позволят да живеем така, както искаме. Всички мислим така. Ето, и братята Косар казват същото.
— О, джуджетата са толкова дребнички и слаби! — каза принцесата.
— Не говорете така. Те са дребни, но са много, а и всички оръжия за борба са в техните ръце и са пригодени за тях. Стотици и хиляди години малките хора, с които трябва да се борим, са правили само това — измисляли са средства, за да се избиват един друг, и са станали професионалисти в тази област… Прекрасно лъжат и мамят например… Да, не знам как ще завърши този сблъсък, но той е неизбежен… Вашето положение е различно и може би мислите по друг начин, но ние сме решили… Щом ще се воюва — да са воюва… Само че не умеем да убиваме, пък и не искаме…
— Пазете се! — извика принцесата и в този миг прозвуча някакъв клаксон.
Той се обърна по посоката на звука и видя до десния си крак един яркожълт автомобил. Пътниците в кожени костюми и с огромни очила сърдито размахваха ръце и викаха нещо. Редууд отмести крака си и автомобилът, като бръмчеше по-силно отпреди, пое надолу по алеята.
— Я го виж ти, плашило такова! — извика един пътник.
Събеседниците замълчаха за миг, като гледаха след отдалечаващия се автомобил, след това принцесата каза:
— Всичко е толкова странно, че още не мога да дойда на себе си…
— Напразно са скрили всичко от вас — прекъсна я Редууд.
— Да, така е. Мислех си, че съм някакъв изрод и ще живея съвсем сама на този свят. Дори се бях примирила със самотния си живот и се бях приспособила към него. А сега за половин час всичко се промени — виждам света по друг начин, разкриват се нови хоризонти, широк простор за живот! Не съм сама, имам приятели!
— Да, приятели в радост и беда — потвърди Редууд.
— Но вие трябва всичко да ми разкажете — добави принцесата. — Все още не зная много неща, всичко ми се вижда като сън… Дори и вие… След известно време може би ще свикна, но сега… Сега ми се струва, че сънувам… чуйте!
Отдалеч до тях долитаха ударите на часовниковата кула в замъка. Един, два, три… — камбаната удари седем пъти.
— Трябва да вървя — каза принцесата. — Сега ми поднасят чаша кафе в стаята. Колко сериозно и добросъвестно изпълняват своите задължения тези малки служители и господата от моята свита!
— Трябва да ви кажа още нещо… — започна Редууд.
— И аз трябва да помисля върху това, което ми разказахте — прекъсна го принцесата, — да го обмисля насаме. Сега ще се прибера у дома, а утре призори отново ще дойда…
— Ще ви чакам.
— Цял ден ще си мисля… Просто не ми се тръгва!… — Принцесата отстъпи и измери Редууд с поглед от глава до пети. За миг очите им се срещнаха и светнаха от ласката на погледите им. Двамата се изчервиха.
— Да — каза принцесата, като се смееше щастливо, — виждам, че вие наистина съществувате. Но колко е странно всичко това! Нали?… Представете си, че утре дойда, а вие сте се превърнал в джудже като всички останали! Е, вече е време да си вървя. Да се сбогуваме, както правят това малките хора.
При тези думи принцесата усмихнато подаде ръка на Редууд. Драмата отново се изчервиха при допира на дланите им.