— А ако наистина означават точно това… — каза Редууд, като стисна ръката й.
— Но кажи ми какво се е случило?
— Те се опитаха да ме спрат.
— Как така?
— На излизане от лабораторията, в която правя Храната на боговете за семейство Косар, срещнах дребен полицейски офицер в син мундир и с бели ръкавици. Той ми заповяда да спра. Оттук, казва, не можете да минете. На мен, разбира се, ми е безразлично и тръгнах по друг път, но там отново стои офицер и отново ми забранява да мина. Казва, че всички пътища били затворени!…
— И след това?
— Аз малко поспорих с него. Казах му, че тези пътища са обществени. Точно затова — отговаря той — са затворени за вас. Вие пречите на движението. Много добре — казвам аз, — за мен е безразлично, ще мина през полето. Но тук изскочиха иззад една ограда други офицери и ми казаха, че не мога да вървя и през полята, защото те били собственост на частни лица. Дявол да ги вземе частните лица — казах аз, — ще отида където трябва. И лекичко ги отстраних с ръка, много вежливо, уверявам те, и след това поех през полето. Не знам откъде изникнаха, но отвсякъде ме заобиколиха хора. Един с мундир тичаше към мен и четеше някакво писмо, а когато свърши, се обърна и хукна презглава. Не успях да съобразя каква е работата и зад себе си чух залп от пушки…
— От пушки?
— Да, от тези, с които стрелят по мишки. Куршумите пропищяха край мен, един ме улучи в крака.
— И след това?
— Е, аз съм тук, дойдох при тебе, като ги оставих да си стрелят, колкото си искат. А сега…
— Какво?
— Това е само началото. Сега те тичат по дирите ми. Искат да ни разделят.
— Няма да успеят!
— Разбира се, че няма да успеят, но ние трябва да се скрием при нашите братя, у Косар.
— А как ще стигнем дотам? — попита принцесата.
— Оттук, на изток. Те ще дойдат от запад, значи ние трябва да вървим в противоположната посока. Ето по този алея. Почакай, аз ще тръгна напред да видя дали не са там.
Редууд се опита да стане, но принцесата го хвана за ръката.
— Не! — извика тя. — Няма да те пусна сам. Ще се опитам да вървя колкото може по-близо до теб. За тях аз все пак съм свещена особа. Ако съм до теб, те няма да посмеят да стрелят.
При тези думи тя се притисна до него, а той във внезапен порив на нежност я прегърна и целуна по бузата. Те замълчаха за минута.
— На живот и смърт! — шепнеше принцесата, след това го прегърна, приближи своето лице до неговите устни, и каза: — Мили, целуни ме още веднъж.
Редууд не трябваше да бъде молен и известно време влюбените се целуваха, а след това, хванати за ръка, тръгнаха към убежището, построено от братята Косар.
Така започна борбата срещу гигантизма.
Докато влюбените прекосяваха парка, сред дърветата се показаха множество джуджета на коне и напразно се опитваха да ги настигнат. В края на парка великаните отново бяха посрещнати от въоръжена тълпа джуджета и макар че Редууд поиска да се пребори с тях и да продължи, принцесата го изведе по един обиколен път. Докато вървяха по него, над главите им пропищя куршум.
Втора глава
Младият Кадълс в Лондон
Без да знае нищо за хода на събитията, без да знае за новите закони, призоваващи към борба срещу гигантизма, без дори да подозира за съществуването на подобни настроения у представителите на човешкия род с нормални размери, младият Кадълс избра точно този ден, за да напусне своите варовикови кариери и да опознае околността. Все някога трябваше да се реши на това. В Чийзинг Ейбърт всички негови въпроси оставаха без отговор, защото новият наместник беше още по-прост от предишния, а и неизвестността го довеждаше до отчаяние.
„За какво работя в тези проклети кариери? — мислеше той. — Защо съм осъден да стоя само на едно място, без да мога да тръгна по широкия свят и да видя какво става там? Какво толкова съм направил, че ме осъждат по този начин? Не искам повече да търпя!“
Понеже беше човек на действието, той веднага превърна мисълта си в дело: грабна количката, вдигна я високо, удари я в земята и от нея не остана и помен. След това нарами цял ред вагонетки и ги запрати надолу по урвата. Взе грамадна буца вар и я хвърли след тях. После със силен ритник изкърти двадесетметровите железни релси на теснолинейката, която водеше към рудника.
— Много ми е притрябвало да копая тук до смъртта си! Да не съм червей? Да се ровя в камънака. Как не!
Решил по този начин съдбата си, в едно горещо пладне младият Кадълс закрачи през хълмове и долини към Лондон (може би защото случайно се бе обърнал в тази посока). Червените надписи, които срещаше на всяка крачка, както уплахата и учудването на всички срещнати, не му направиха никакво впечатление. Той не знаеше нищо за резултатите от изборите, които дадоха властта в ръцете на Катергам, знаменития „Джек — убиеца на великани“. Той не подозираше, че съгласно с нарежданията на правителството, разгласени по всички полицейски постове, на гигантите и изобщо на лицата с ръст над осем фута е забранено без специално разрешително да се отдалечават на повече от пет километра от мястото, определено им за пребиваване. Той не забелязваше, че след него тичат полицаи. Той, бедният и невеж великан, бързаше да опознае света.