Някога лондончани бяха слушали за него. Знаеха, че е глупав, но добродушен; че местният свещеник, упълномощен от лейди Уондършифт, прекрасно умее да го държи в ръце; че въпреки своя идиотизъм той високо цени благодеянията, които му се правят, и проявява трогателна благодарност към своите покровители и наставници. Затова, когато от вестниците стана известно, че и Кадълс трябва да сподели съдбата на другите гиганти, много хора го съжалиха.
Изобщо вестниците този ден бяха пълни с различни разсъждения за гигантизма и средствата за борба против него — всички бяха единодушни само в едно: в неизбежността на тази борба. В правителствения вестник недвусмислено се говореше за изтръгване на копривата от корен. В „Таймс“ с едри букви бе отпечатано заглавието „Гигантът Редууд продължава да се среща с принцесата“. „Ехо“ помести статията „Слухове за бунт на гигантите в Нортънланд“. „Уестминстърски вестник“ по навик се изказваше уклончиво, като се стараеше и по въпроса за гигантите да обедини либералната партия, разцепена на седем фракции според броя на лидерите й. Вечерните вестници единогласно съобщаваха за появата на гигант по пътя от Ню Кент.
— Искам да знам защо не пишат нищо за братята Косар — каза бледият момък, който седеше в кафенето и преглеждаше вестниците. — Според мен те са в дъното на цялата работа.
— Казват, че още един гигант избягал — отбеляза момичето на тезгяха, което бършеше чашите. — Винаги съм твърдяла, че това са много опасни съседи и трябва да се обуздаят.
— Иска ми се да видя Редууд — каза момъкът. — Видях принцесата — добави той след кратко мълчание.
— Как мислите, дали ще го пипнат? — попита момичето.
— Няма начин — отговори момъкът.
Когато младият Кадълс влезе в Лондон, умонастроенията там бяха точно такива.
Винаги си представям Кадълс такъв, какъвто го видях на пътя от Ню Кент, облян от лъчите на залязващото слънце, със смутено лице и ококорени очи. Улицата беше претъпкана с омнибуси, трамваи, файтони, велосипеди, коли и учудена тълпа от продавачи, жени, бавачки с малки деца и улични хлапета, които радостно припкаха в краката на гиганта. Стените и оградите бяха облепени със зацапани и изпокъсани предизборни афиши. Хората вдигаха врява до Бога. По прозорците на къщите и по вратите на магазините се трупаше народ, който бързаше да зърне нечуваното зрелище. Строителите зарязваха работата си на строежите и притичваха до фасадите. Само отделни полицаи, стъписани от неочакваната суматоха, се опитваха да въдворят ред, доколкото е възможно. Тълпата посрещаше Кадълс ту с подигравателни подвиквания, ту с открити ругатни, но той мълчаливо понасяше това от висотата на своя ръст и се учудваше на огромното множество човечета — той никога не беше виждал толкова хора наведнъж.
Като навлезе в самия Лондон, той бе принуден да забави ход, за да не смачка множеството, което се тълпеше от всички страни край него, за да го види. С всяка крачка тълпата ставаше все по-гъста, а на едно кръстовище, където се пресичаха две големи улици, той бе окончателно заставен да спре: тълпата го заобиколи от всички страни.
Великанът стоеше леко разкрачен, опрян с гръб на стената на една четириетажна сграда, която беше само с няколко фута по-висока от него. Главата му бе наведена, веждите сключени. Докато гледаше пигмеите, които щъкаха в краката му, той бе потънал в размисъл — опитваше се да примири сегашните си впечатления с предишните и да намери връзка между това множество, този бурен градски живот, и предишното си усамотение: ямите за вар, пеенето в църквата, любовниците, хванати от него в мига, когато се целуваха, проповедите на свещеника, неразрешените въпроси за небето и смъртта… Гигантът дълго гледа човечетата, най-после прокара пръсти през несресаната си коса и каза:
— Нищо не разбирам.
При звука на този необикновен за джуджетата глас, заглушен отчасти от звънците и клаксоните на омнибусите, които се опитваха да си пробият път през тълпата, хората изведнъж се развълнуваха. Чуха се възклицания: