— Какво става?
— Какво каза той?
— Каза, че нищо не вижда.
— Пита къде е морето.
— Иска да седне.
— Дайте му стол.
— Че не може ли, диването му с диване, да седне на някой покрив?1
— И за какъв дявол сте толкова много? — отново заговори Кадълс. — Какво правите тук, мънички човечета? Защо съществувате? Какво правехте тук, докато аз копаех за вас вар в ямите?
Странният глас на Кадълс, който нарушаваше дисциплината в клас в Чийзинг Ейбърт, накара тълпата да млъкне, а когато той спря да говори, тя отново зашумя, отново започнаха да се чуват ту загрижени, ту иронични възклицания.
— Искаме реч! Искаме реч! — през смях завикаха група младежи.
— Той говори, не му пречете! — крещяха други.
— Какво каза той? Пиян ли е или какво?
— Ха, ха, ха! — кискаха се кондукторите на омнибусите, които бяха успели да дочуят част от думите на Кадълс.
Един пиян американски моряк досаждаше на всички:
— Трябва да го изслушаме, той иска нещо.
— Пръждосвай се вкъщи, отвратително чудовище! — извика един вехтошар, седнал в кола, запрегната с малко конче. — Пръждосвай се, че да не ми подплашиш коня! Няма ли кой да му покаже откъде изгрява слънцето!
Скоро Кадълс усети, че някой го бута по крака. Поогледа се и видя малка фигурка в тъмносин мундир, която викаше нещо и оживено ръкомахаше.
— Какво има? — попита Кадълс, като се наведе.
— Не можете да стоите тук! — извика полицейският инспектор. — Тук спирането е забранено.
— А къде да отида?
— Върнете се вкъщи… Тук не можете да останете, пречите на движението.
— На кое движение?
— На уличното, разбира се.
— А накъде води то? Защо са се скупчили край мен? Какво искат? Изморих се да копая варовик за тях и да живея в самота. Искам да зная какво правят те и как живеят.
— Много жалко, но тук не е място за подобни обяснения. Моля ви настоятелно да продължите.
— Ясно, че и вие нищо не знаете.
— Настоятелно ви моля да се махнете!… Сериозно ви съветвам веднага да се приберете вкъщи… Ние нямаме специални разпореждания по отношение на вас, но това е противозаконно, така че… направете си труда веднага да се махнете оттук. Направете път, господа, сторете път! Назад, моля!
Улицата се изчисти пред Кадълс и той пое по пътя бавно, с наведена глава, като продължаваше да си говори:
— Не разбирам, нищо не разбирам. Не знаех, че на света съществува такова място. Какво ли правят тук? За какво е всичко това? Къде съм попаднал?
Тълпата слушаше тези думи, подсмихваше се и ги запомни, така че те скоро станаха общоизвестни. Остроумните младежи дори от доброто общество започнаха да си подвикват един на друг: „Ей, хора! Я вижте колко много хубавици! Как мислите, защо е всичко това? Не знаех, че на света съществува такова място!“ В печата се появиха недопустими игриви подмятания, още по-игриви отговори, накратко, излизането на Кадълс от ямите обогати английската реч с нови изрази. И тук гигантизмът изигра ролята на новатор.
А какво всъщност търсеше той? Какво точно не разбираше? На него му трябваха неща, които светът на джуджетата не можеше да му даде. Младият Кадълс се нуждаеше от компанията на себеподобни — от същества, които да може да обича, на които да се подчини, с които и за които би могъл да работи за осъществяването на цели, съответстващи на ръста му. Той търсеше нещо сродно на себе си, нещо близко, което не съществуваше в света на джуджетата. А и той търсеше всичко това несъзнателно, без да може да изкаже с думи своите потребности и дори без да е в състояние да ги формулира. През целия си кратък живот се въртеше в сферата на ограничения селски живот, а поради изключителността на положението си всъщност беше доста далеч и от него. За нищо нямаше определено понятие този изумително невеж човек. Той не знаеше какво са парите, не бе чувал нищо за търговия, за социален строй, за сложните отношения, които съществуват както между класите, така и между отделните хора.
Той имаше нужда… самият той не знаеше от какво. През остатъка от деня и цялата топла лятна нощ той скита из града, зяпаше уличното движение и съвсем непонятните за него занимания на малките хора. Дълго време прекара например на ъгъла на Пикадили, като гледаше как хората почти се бият за места в омнибусите. След това го забелязаха да стърчи над парка в Кенсингтън, но като видя стотиците хора, които играеха там на крикет, без да му обърнат капка внимание, и като разбра, че не може да отгатне смисъла на това, което правят, той си отиде.
Към полунощ отново дойде на Пикадили около цирка и завари там много народ. Хора и файтони сновяха по улиците, като че ли бързаха за някаква много важна работа. Вратите на ресторантите почти не се затваряха: едни влизаха, други излизаха. Явно правеха нещо там. Великанът зяпаше всичко това, а минувачите зяпаха него, едни се смееха, други му се караха.
1
Кадълс казва: „I don’t see it“, а хората разбират думите му по различен начин: see — виждам, sea — море, seat — място за сядане.