— Защо е всичко това? — мърмореше си тъжно той. — Какво правят те? И колко бързат! Защо ли? Не разбирам…
Изглежда, никой не забелязваше нито пияните и изрисувани жени, скитащи наоколо, нито парцаливите бедняци, които се криеха по ъглите. На никого не правеше впечатление пустотата и нищожността на собствения му живот. Безкрайна нищожност и безкрайна пустота! Никой от тях не усещаше, че сянката на бъдещето, сянката на гиганта вече препречва пътя им…
Точно пред очите на Кадълс, от другата страна на улицата, на покрива на една къща светеха някакви магически букви, които най-накрая образуваха надпис, но той веднага изчезваше, за да направи място на друг. Ако Кадълс можеше да прочете тези надписи, той би получил пълна представа за основните нужди и стремежи на пигмейското общество. Първо се появи едно голямо Т, след него и други букви и най-накрая светна целият надпис:
Хоп! Този надпис изчезна и на негово място също буква по буква се изписа друг:
Забележете, не такъв, с който да се поддържа чистотата, а специален — „за неувяхваща младост“.
След това като последната страна на триъгълника, върху който се гради животът на съвременното пигмейско общество, блесна надпис:
С пукването на зората Кадълс прекрачи оградата на Риджънс парк, легна на тревата — там, където зиме правят пързалки — и спа около два часа. В шест сутринта той си поприказва с някаква мърла, която откри да спи близо да Хамстед Хилс, и подробно я разпита защо живее.
Скитанията на Кадълс из Лондон завършиха сутринта, защото той много огладня. Като видя близо до една фурна количка, натоварена с пресни, дъхави хлябове, той в първия миг малко се поколеба, но след това коленичи и започна да лапа. Докато хлебарят изтича за полицай, изгладнелият великан успя да изпразни цялата количка, а грамадната му ръка, пъхната през прозореца на фурната, шеташе из долапите и лавиците. Като грабеше франзели и продължаваше да дъвче, младият Кадълс тръгна по улицата и започна да оглежда колбасарските магазинчета, за да намери нещо по-вкусно. Тъй като по това време в Лондон имаше голяма безработица и продуктите от първа необходимост бяха много скъпи, то гладната тълпа на квартала се отнесе към неговата постъпка с голяма симпатия: ръкопляскаше, смееше се и викаше „браво“.
— Искам да ям — отговори Кадълс на полицая, който се опита да му внуши някои елементарни понятия за правото на собственост.
— Браво! Браво! — викаше тълпата.
Но пред колбасарницата гигантът беше спрян от шестима полицаи, които го заудряха с палките си по краката.
— Чуйте, уважаеми! — каза полицейският пристав. — Нали знаете, че ви е забранено да напускате мястото, където живеете! Хайде, аз ще ви придружа до дома ви.
Но това не беше толкова лесно. Беше нужно много време, за да бъде обуздан гигантът. Доста дълго полицаите тичаха подире му по улиците, като бутаха колички, натоварени с въжета и вериги, с които се опитваха да завържат арестанта, но така и не успяха.
А не можеха и да го убият.
— Той не е със заговорниците — каза Катергам. — Не искам да си цапам ръцете с кръвта на невинен… Докато не опитам всички други средства… — добави той нерешително.
Отначало Кадълс не разбра, че искат да го арестуват, а когато разбра, посъветва полицая да не се шегува и като направи една огромна крачка, се изгуби от погледа на преследвачите си. Като прекоси Хароу Роуд, където ограби една фурна, той пое към Сейнт Джоунс Ууд и седна в някаква градина. Но полицията го наобиколи и тук.
— Ще ме оставите ли най-после на мира? — извика Кадълс, скочи и отново закрачи през градините, като събори няколко огради, стъпка петнадесетина качета с растения и развали доста пътечки.
Полицаите обаче не мирясваха. Повечето от тях тичаха по улиците край оградите, а един от тях, доста пъргав и енергичен, вървеше по петите му. Когато гигантът излезе на Иджър Роуд, той, разбира се, предизвика обичайния смут сред тълпата. Надойдоха още полицаи (някои бяха с пушки) и един от тях на кон стъпи върху крака му, поради което бе смъкнат от седлото.
— Оставете ме на мира! — отново извика нещастникът. — Аз не правя нищо лошо.
До тази минута Кадълс нямаше оръжие, защото бе захвърлил въжето си още в Хайд парк, но сега почувства нужда да се въоръжи. За тази цел той свърна към западната сточна гара, изкърти висок стълб на електрически фенер, нарами го и пое, или по-точно закрета напред.