Отсрещната къща, номер 37, беше сякаш изоставена. Веднъж на прозореца на третия етаж, навярно от спалнята, се подаде главата на слугиня. Редууд започна да ръкомаха. Отначало тя прояви интерес и започна да му прави някакви неясни знаци, но след това видя полицая, обърна се и махна с ръка. След доста дълго време от номер 37 излезе един старец и без да погледне встрани, тръгна нагоре по улицата.
Така измина цялата сутрин.
Следобед на съседната голяма улица се чуха виковете на вестникарчетата, но никое от тях не сви по улицата, където живееше Редууд. Това наведе стареца на мисълта, че полицията е завардила кръстовищата. Той се опита да отвори прозореца, но полицаят, който пазеше отвън, го спря.
Часовникът на църквата удари един.
Донесоха обяд на Редууд.
Той хапна няколко залъка, изпи доста уиски и отново отиде на прозореца. Времето течеше много бавно. Редууд поспа час-два.
Събуди се от някакви далечни удари или тласъци. Прозорците дрънчаха като при земетресение, но това трая само за миг, после всичко утихна. След известно време тласъците се подновиха, после намаляха и накрая съвсем престанаха. Доловеното от Редууд странно явление беше толкова необикновено и едва доловимо, че той се усъмни дали наистина е имало нещо и без да се спира повече на това, премина към размисли върху собствената си съдба.
Защо беше арестуван?… Вече два дни Катергам е начело на правителството. Навярно е започнал да изскубва копривата от корен…
Да изскубва копривата! Но какво може да направи Катергам? Всъщност той е религиозен човек и не може безпричинно да прибягва към насилие.
Да изскубне копривата! Може би Катергам възнамерява да изпрати принцесата отвъд пределите на Англия? Тогава, то се знае, младият Редууд ще има доста неприятни изживявания. Може би… Но да арестуват баща му? Защо не му казват нито дума за съдбата на неговия син?… Трябва да се предполага, че тук има нещо друго… някаква по-всеобхватна мярка.
Може би искат да арестуват всички гиганти и да ги натикат в затвора?
Старият Косар сигурно също е арестуван… Но не трябва да се забравя все пак, че Катергам е религиозен човек.
Колкото и да потискаше своите лоши предчувствия, Редууд ясно разчиташе две думи, изписани с огнени букви върху черната завеса, която скриваше околния свят от него. Редууд старателно не им обръщаше внимание, но те се навираха в очите му, натрапваха са на съзнанието му.
„Всеобщо изтребление!“ — старецът не можеше повече да отклонява своя поглед.
Не! Това е невъзможно! Напълно невъзможно! Все пак Катергам е човек религиозен! Цивилизован човек! А и вече е твърде късно! Изминали са толкова години! Гигантизмът пусна корени, започна да буди надежди. В колко много области могат да бъдат полезни гигантите!
Редууд скочи и започна да се разхожда из стаята, като си мърмореше:
— Не, не, това е невъзможно! Човешкият род още не е толкова побеснял! Невъзможно! Немислимо! Нелепо! Каква е ползата да се убиват хората гиганти, когато гигантизмът вече трайно се е вкоренил в низшата природа? Могат ли хората да се справят с тази природа без помощта на гигантите? Не, той не може да направи подобно нещо! Наистина не може! Всеобщо избиване на гигантите в никакъв случай не трябва да се извършва!
След като произнесе тази тирада, старият, Редууд внезапно замлъкна. Какво е това?
Този път вече не се лъжеше — стъклата на прозорците дрънчаха от някакви глухи, далечни удари. Редууд се спусна към прозореца и погледна към улицата. Убеди се, че слухът му не го мами: в отсрещната къща също бяха усетили тласъците. Някаква жена от прозореца на спалнята на горния етаж и някакъв мъж от прозореца на приемната — един етаж по-долу — с явно безпокойство подадоха глави и бързо се скриха. Виждаше се, че и полицаят на улицата също се вслушва напрегнато.
„Залпове — помисли си Редууд, като се отдръпна от прозореца, — пушечни залпове?…“
В тази минута му донесоха чай, много силен, точно такъв, какъвто обичаше. Навярно бяха попитали готвача му. След като изпи чая, Редууд не можеше повече да стои на едно място и закръстосва из стаята. Сега умът му беше по-свеж, способен на логически заключения.
Стаята, в която се намираше, му бе служила двадесет и четири години за кабинет. Беше обзаведена след сватбата и оттогава подредбата в нея не бе променяна. В ъгъла до прозореца имаше голямо писалище с множество рафтчета, чекмеджета и преградки, до писалището — въртящ се стол, по стените — лавици с книги, наредени по азбучен ред, а до лъскавата бронзова хамина стоеше мека кушетка. Турският килим с ярки цветове, копринените пердета и електрическите лампи, заместили газените, бяха единствените по-нови придобивки на кабинета.