Но заниманията на Редууд с Храната на боговете бяха оставили доста следи в тази стая. На една от стените в няколко редици бяха закачени снимки на младия Редууд, на синовете на Косар и на други гиганти — в различни възрасти и в различни пози. Дори наивното лице на младия Кадълс бе намерило място в тази колекция. В ъгъла на специална поставка стоеше стрък гигантска трева от Чийзинг Ейбърт, а отпред на лавицата — три празни главички от гигантски мак, големи колкото шапки. Най-накрая над камината като украшение стърчеше грамаден череп на гигантска свиня от Окчам.
След като отново обиколи стаята няколко пъти, Редууд се спря пред снимките, особено пред тази на сина си.
Те му напомниха много позабравени личности и приключения: нерешителния Бесингтън, братовчедката Джейн, Косар по време на нощната акция в стопанството, след това гигантската детска стая, първите думи на малките великани, първите прояви на тяхната взаимна привързаност. Сега всичко това възкръсна пред очите му като през бинокъл в слънчев ден — на голямо разстояние, но с ясни и отчетливи очертания.
Изведнъж го обзе тревожната и пророческа мисъл, че точно сега зад черната завеса, която го отделя от външния свят, зад това проклето мълчание младите Косар, неговият син и другите плодове на великото откритие, дало началото на ерата на гигантите, може би се борят — борят се за своя живот! А може би точно в този миг синът му лежи ранен, пребит, мъртъв!
Редууд се дръпна назад ужасено и се заразхожда из стаята.
— Това не може да бъде! — извика той. — Това не е възможно! Не може всичко да свърши така!
Вик на ужас, който често излиза от човешките уста и който хората чуват безброй пъти, преди да са достигнали до един по-философски възглед за света…
— Това не може да бъде! Господи Боже мой! Какво е това?
Редууд се спря като закован.
Сега вече се тресяха не само прозорците, а цялата къща сякаш се разклащаше из основи. Редууд имаше усещането, че някакъв удар се стоварва върху покрива на къщата. Чу се звън от счупени стъкла, падащи на улицата, и след това настъпи тишина, нарушавана само от стъпките на случаен минувач.
Тези стъпки накараха Редууд да се опомни. Той се спусна към прозореца, който се оказа счупен. Сърцето на стареца заби отчаяно. Той почувства, че е настъпил решителният миг, че нещо си отива окончателно и безвъзвратно. И отново го споходи мисълта за собственото му безсилие — проклетата завеса сякаш още по-плътно се спусна пред очите му.
От прозореца се виждаха съвсем малко неща — пред къщата не бе запален уличният фенер и на небето от югоизток се издигаше лек, колеблив червеникав пламък. Нито се забелязваше някакво движение, нито до слуха му достигаха звуци или викове — нищо не можеше да му обясни тайнственото значение на току-що станалата катастрофа.
Червеникавият пламък ту се усилваше, ту почти изчезваше. Когато се загубваше, Редууд започваше да се съмнява в съществуването му, а щом лумнеше наново, той се мъчеше да отгатне произхода му. Цялата нощ старецът посвети на това занимание. От време на време му се струваше, че вижда огнените езици на далечен пожар, а малко след това си казваше, че това дори не е пламък, а просто отражението на уличните светлини на големия град. Сутринта то изчезна окончателно в пламъците на зората.
Какво значеше всичко това? Навярно пожар, но дали е близък или далечен? А и трудно можеше да се определи дали се извива дим или по небето се носи облак.
Към един часа над мястото на пожара се замяркаха светлините на прожектор, които кръжаха до сутринта. Какво значеше всичко това? Този въпрос измъчваше Редууд през цялата нощ, но до окончателен отговор той така и не успя да стигне поради липса на сведения, защото никакви други звуци или светлини не се видяха през цялата нощ. Наистина отдалеч се чуваха някакви викове, но това можеха да бъдат възгласите на някоя пияна компания от съседната улица.
Цялата нощ Редууд прекара до прозореца, а призори, победен от умората, реши да легне на кушетката, сложена между писалището и камината, срещу въглените, които мъждукаха слабо под черепа на гигантската свиня.
Тридесет и шест безкрайни часа прекара старецът под арест, без да знае нищо за великото противоборство на дребните хорица и зараждащия се гигантизъм.
Черната завеса, която скриваше от него случилото се през последните два дни, се вдигна така ненадейно, както се бе спуснала. На следващия ден вечерта вниманието на Редууд бе привлечено от трополенето на файтон, който спря пред къщата. От него слезе около тридесетгодишен мъж, гладко избръснат, добре облечен и с прекрасни маниери. След минута той вече беше в стаята.