— Хераклофорбията?
— Да, господине. Господин Катергам…
— Е да, разбира се, че сте бити! Сега ми е ясно! На какво можете да се надявате? С какво могат да бъдат възнаградени вашите усилия? Вие ще се нагълтате с Хераклофорбия заедно с уличния прах! Той прониква навсякъде! За какво ще се биете тогава? А отгоре на това говорите и за военни норми! Боже мой! И защо аз да се намесвам? Притрябвало ми е да спасявам убийци! Вашият сапунен мехур се пукна и направи много пакости — какво мога да сторя аз сега?
— Въпросът е там, господине — почтително го прекъсна младият човек, — че гигантите не искат да говорят с никой друг освен с вас. Те настояват за вашето посредничество, а ако вие ни откажете, то аз се страхувам… страхувам се, че кръвопролитието ще се поднови…
— От ваша страна — може би.
— Не, господине, от двете страни… Светът е решен да се отърве от гигантизма.
Редууд се огледа и очите му се спряха на портрета на сина му. Като помисли малко, той каза на пратеника на Катергам:
— Е добре, да вървим.
Срещата му с Катергам протече съвсем не така, както си представяше. Редууд беше виждал сегашния министър-председател само два пъти: първия път на един банкет, а втория — по коридорите на палатата, затова си го представяше такъв, какъвто го рисуваха във вестниците: „Джек — убиецът на великаните“. Накратко, Редууд познаваше легендарния Катергам, който никек не приличаше на истинския.
Като влезе в кабинета на държавния мъж, Редууд съвсем не видя лицето, което си бе представял. Черните очи, косата, орловият нос на великия оратор си бяха на мястото наистина, но лицето му не излъчваше нито високомерно презрение, нито сила, нито величие. Пред Редууд стоеше мъничък, слаб, измъчен от безсъние човек със сенки под очите. Този човек явно се намираше в затруднение и страдаше, силно страдаше. Той посрещна Редууд доста бодро, но веднага се издаде: с един жест показа, че се поддържа изключително с лекарства — преди да заговори, бръкна в джоба си, извади някакво хапче и бавно го сложи в устата си.
Въпреки страданията си, въпреки че беше с дванадесет години по-млад от Редууд и бе направил множество грешки, Катергам все пак притежаваше някакъв магнетизъм, ако можем да се изразим така, с който покоряваше събеседниците си. Още от първата минута той поведе разговора, определяше тона и насоката му. Това ставаше някак от само себе си. Щом влезе в кабинета, Редууд се смути и стисна протегнатата му ръка, макар че не искаше да го прави. След това Катергам започна просто и ясно да излага средствата, с които трябва да се предотврати катастрофата.
Той говореше доста пространно и спокойно, като в парламента, и дори няколко пъти каза „господа народни представители“. От време на време умората си казваше думата, веднъж Катергам се подпря (по време на цялата аудиенция двамата събеседници стояха прави) и глътна още едно хапче.
Редууд рядко изказваше мнение и накрая му се стори, че е обикновен слушател на някакъв необикновено артистичен монолог, произнесен с великолепен глас и завладяваща интонация. Монологът се лееше безспирно — ту привеждаше необорими доводи, ту поразяваше с енергичната си нападателност, — но мисълта на оратора очевидно течеше по предварително определена схема, без да свърне встрани и пренебрегвайки всички пречки и странични обстоятелства. Вместо противник, себеподобен, човек, с когото можеш да поспориш и поговориш, когото можеш да заставиш да поеме нравствената отговорност за извършените от него постъпки, Редууд видя пред себе си носорог, цивилизован носорог, изскочил от демократичните джунгли и устремил се презглава напред. В посоката, в която препускаше разяреното животно, нищо не можеше да го спре, а встрани то дори не поглеждаше. Подобни хора сякаш са родени да си пробиват път през тълпата. За тях няма грешки, няма бедствия, по-ужасни от логическото противоречие, и наука, по-важна от механичното „съгласуване на интересите“. Икономика, географски особености, психологически пречки за тях не съществуват, както не съществуват рязаните пушки, влаковете или географската литература за техния прототип — носорога. Те знаят само митинги, публични диспути и гласуване — най-вече гласуване! Те са въплъщение на гласуването, макар че зад това гласуване няма нито една сериозна мисъл.
И ето, тази непобедима говореща машина бе пусната в действие.
От думите на Катергам ясно се виждаше, че той дори и сега, сред разразилата се криза, няма ни най-малка представа за причините, които са я предизвикали. Той не знаеше и не искаше да знае, че на света съществуват физични и икономически закони, действия и противодействия, привличане и отблъскване, които дори единодушното решение на цялото човечество не би могло да отмени, а съпротивата срещу тях е равносилна на гибел. Той не знаеше, че съществуват морални закони, които не се подчиняват на някакво си „обществено мнение“, които не могат да бъдат заглушени с никакви викове „господа народни представители“. Беше ясно, че дори от шрапнела, дори от Страшния съд Катергам ще се скрие зад някакво лукаво решение на парламента.