— Е, принцесата е специален случай — нашият разговор не се отнася за нея.
— Но това е глупаво! — извика Редууд.
— После ще поговорим по този въпрос. А сега, след като постигнахме съгласие, приготвянето на Храната на боговете трябва да се прекрати…
— Но аз не съм дал никакво съгласие — прекъсна го Редууд.
— На земята не могат да живеят едновременно два човешки рода — малък и голям! Ако родът на гигантите се размножи…
— Няма да споря по този въпрос с вас — каза Редууд. — Да говорим само за моя син и за неговите другари. Затова дойдох тук. Кажете точно какво искате от тях?
Говорещата машина отново заработи.
— На гигантите ще бъде предоставено всичко. Те прекрасно могат да си живеят (някъде в Северна Америка или в Южна Африка) както намерят за добре, без да пречат на никого, и да си организират живота така, както искат!
— Но това е невъзможно! — извика Редууд. — Сега гигантите са много, те са пръснати по целия свят, как ще ги съберете?
— О, ние ще сключим международни съглашения! Това не е трудно. Вече сме говорили по този въпрос. Само си помислете колко хубаво ще бъде! Великаните ще заживеят отделно, по свой вкус, без да пречат на някого и без някой да им се бърка в работите. Нека правят каквото си искат, дори ще бъдем доволни да установим търговски връзки с тях. Те могат да бъдат напълно щастливи! Помислете си само…
— Но при условие че нямат деца, така ли?
— Да, разбира се. Не можем да им позволим да се размножават. По такъв начин, господине, ние ще спасим света от ужасните последици на вашето откритие. Все още не е късно. Но ние искаме да бъдем хуманни. Въпреки че имаме средства да ги заставим, не трябва да забравяме и милосърдието. Ето, сега опожаряваме местата, където вчера и днес попаднаха техните бомби. Храната трябва да се изгори. И можете да бъдете сигурен, че ще я унищожим на всяка цена. По този начин без излишни жестокости, без да нарушаваме каквито и да било права…
— А ако гигантите не се съгласят? — възрази Редууд.
— Как така няма да се съгласят? — учудено извика Катергам. — Те трябва да се съгласят.
— Не мисля, че ще поискат.
— И защо да не поискат? — удивено каза Катергам.
— Но само си го представете, какво ще се случи тогава?
— Е… какво! Ние не можем да допуснем гигантизмът да се разпространява. Разберете, господине, не можем да направим това! Нима вие, учените, сте лишени от въображение? Нима нямате чувства? Ние не можем да позволим нашата планета да стане жертва на тези чудовищни същества, които създаде вашата храна. Не можем, не искаме, не трябва! И забележете, това е само началото. Досега се ограничавахме само с мерки против уличните безредици и с полицейски контрол. Но зад нас е цялата нация, цялото човечество! Зад хилядите загинали стоят милиони! Ако не исках да избягна кръвопролитията, господине, то след първите атаки щяха да последват и други, борбата щеше още да продължава. Не знам дали можем да унищожим храната, но сме в състояние да унищожим гигантите! Ако смятате, че няколко десетки чудовища могат да се противопоставят на цял народ, на целия човешки род, който ще ни се притече на помощ, жестоко се лъжете! Ако мислите, че вашата храна може да измени човешката природа… идете и им предайте моите предложения!
Катергам завърши своята реч ненадейно и направи величествен жест. Навярно и на него му омръзна да повтаря едни и същи неща по различен начин.
Настъпи кратко мълчание.
— Идете при тях — повтори Катергам.
— Добре, ще отида — отговори Редууд.
Аудиенцията приключи и Катергам някак си изведнъж се сви, превърна се отново в мъничък, стар, блед, изнемощял човечец. Той пристъпи напред, като че ли слезе от картина, и подаде с любезна усмивка ръка на Редууд като доказателство за това, че въпреки всички сблъсъци в обществения живот отношенията между хората са поставени на основата на неизменното благоразположение.
Четвърта глава
Съюзът на гигантите
Редууд веднага се качи на влака, който пътуваше за Нанк през Темза. Пътем видя реката — тя отразяваше крайбрежните огньове и дима, който се виеше над северния бряг, над местата, където бяха паднали бомбите на гигантите. По тези места имаше много народ, всички се бяха заловили със систематичното изгаряне на Хераклофорбията, разпръсквана с бомби по повърхността на земята. Южният бряг беше потънал в мрак. По някакви съображения дори и уличното осветление бе угасено. На фона на небето се очертаваха тъмните силуети на пожарникарите, покривите на техните кули и на други високи здания. Като погледна разсеяно всичко това, Редууд се обърна с гръб към прозореца и потъна в размисъл.