Сега пътят минаваше край редица гигантски трънки и изсъхнали стебла на коприва, които приличаха на дърветата през зимата. Те бяха страховито надвиснали над пътя. Почти нищо не се виждаше и само на фона на небето се очертаваха странните контури на върховете на гигантската растителност. Отвъд Кестън пътят минаваше през планина и автомобилът намали скоростта. На върха шофьорът спря и посочи с ръка някаква безформена маса.
— Там са — каза той.
Пред очите на Редууд се издигаше висок окоп, огряван от лъча на прожектора, но той явно се намираше на доста далечно разстояние.
— Не знам дали можем да продължим нататък — каза смутено шофьорът.
В този миг лъчът на прожектора ги освети и замря, сякаш се втренчваше в тях. Редууд и шофьорът стояха мълчаливо и се опитваха да видят пътя.
— Карайте — каза най-после Редууд.
— Не знам дали е възможно — отговори шофьорът, чиито съмнения още не се бяха разсеяли.
Все пак той направи опит да запали мотора, а лъчът на прожектора ги следеше. Като измина няколко метра, шофьорът започна непрекъснато да натиска клаксона. Заслепеният от лъча на прожектора Редууд имаше чувството, че се движат не по повърхността на земята, а в някакъв сияен облак. Всъщност тази илюзия скоро се разсея, защото автомобилът навлезе в тясна улица, която беше оградена с къщи от двете страни и стръмно се спускаше надолу.
Отново настъпи пълен мрак. След това пак излязоха на открито, равно място, осветявано от прожектора. Отново се заредиха гигантски растения и изведнъж — стоп! Пред автомобила изскочи един гигант. Горната половина на тялото му бе осветена от прожектора, а долната се губеше в мрака.
— Спрете! По-нататък няма път! — чу се познат на професора глас. — Кой е там? Професоре, вие ли сте?
Редууд измърмори нещо вместо отговор и ръцете му веднага се озоваха в ръцете на стария Косар, който също беше тук, в краката на гиганта. Косар помогна на стареца да слезе от автомобила и да свали предпазните очила…
— Как е синът ми? — попита най-напред Редууд.
— Нищо му няма — отговори Косар.
— А вашите момчета?
— Невредими са. Мъжки се биха.
През това време гигантът говореше нещо с шофьора и след като разговорът приключи, автомобилът потегли назад и фигурата на Косар изведнъж потъна в мрака, пронизван дотогава от фаровете на автомобила. Техните светлини като малки петна бързо изчезнаха зад Кестън Хил.
— Бях арестуван и цели два дни не знаех нищо за вас — каза Редууд на Косар, без да може да види къде е той.
— Воювахме през цялото време! — каза Косар. — Хвърляхме им от храната. Наистина! Тридесет бомби! Не е лошо, нали?
— Бях при Катергам.
— Знам, знам — каза Косар с горчив смях. — Сигурно се вайка за случилото се.
— Как е синът ми? — отново попита Редууд с настойчивостта на измъчен човек.
— Не се безпокойте, всичко е наред. Гигантите очакват вашето послание.
Редууд тръгна след Косар по дълъг тунел, залян от слаба червеникава светлина, в чийто край имаше грамадна яма, изкопана от гигантите с оглед личната им безопасност.
На пръв поглед тази яма бе едно грамадно пространство, заобиколено от всички страни със стръмни стени и плътно доближени постройки, машини и купчини вързопи. Навсякъде цареше мрак, тук-там разсейван от лъчите на прожектори, които светеха над главите им, и от слабата червена светлина, която идваше от един отдалечен ъгъл, където двама гиганти сред страшен грохот ковяха желязо.
Редууд вдигна поглед и забеляза на фона на небето познатите му стари навеси и работилници, които сега бяха в окопа, обграждащ ямата и полуразрушен от артилерията на Катергам. В самия окоп смътно се различаваха амбразурите на грамадни оръдия, край които на камари бяха струпани цилиндрични снаряди със съответстващи размери. Наоколо се виждаха странни предмети, някакви непонятни машини и съоръжения, нахвърляни в безредие. Сред този хаос ту изникваха отнякъде, ту отново изчезваха гигантски фигури, които сновяха осветявани от прожектора или скрити в неговата сянка. Тези грамадни фигури напълно съответстваха на обстановката, затова пък Косар и Редууд се чувстваха като бръмбари, допълзели в двора на огромна фабрика.
Едни от гигантите работеха, други лежаха или седяха, като се опитваха да заспят. Недалеч от входа на груба постеля от борови клони лежеше или може би спеше един гигант, по чието тяло на няколко места се виждаха превръзки. Навярно беше ранен.
Редууд се втренчи в него, но като се убеди, че това не е неговият син, отново зададе постоянния си въпрос: