— Как е синът ми?
Оказа се, че той лежи наблизо. Беше в сянката на ниска стоманена стена и бащата го позна само по позата, защото лицето му не се виждаше. Той бе подпрял главата си с ръка, сякаш е дълбоко замислен или много уморен. До него можеше да се различи фигурата на принцесата, слабо осветена от червеникавия пламък, идващ от ковачницата. Тя се беше опряла с ръка на стената, гледаше своя любим и нещо му говореше.
Редууд понечи да тръгне към тях, но Косар го спря.
— Почакайте — каза инженерът, — първо трябва да ни съобщите предложенията на Катергам.
— Да, но… — започна Редууд.
В този миг синът му вдигна глава и заговори на принцесата, но толкова тихо, че Редууд не чу нищо. Принцесата сведе още по-ниско глава и на лицето й, осветено от огъня, заблестяха сълзи.
— А ако ни победят… — чу се гласът на младия Редууд.
Принцесата се приведе още по-ниско и отново каза нещо…
В този тих разговор имаше нещо толкова интимно и съкровено, че дори старият Редууд, чието сърце бе изпълнено с обич към сина му, се почувства излишен. Това усещане го порази. За първи път той ясно осъзна, че бащата никога не може да има толкова голямо значение за сина, колкото синът — за бащата. За първи път осъзна всички предимства на бъдещето пред миналото. За бащата няма място между сина и неговата любима… Ролята на бащата е изиграна.
Като извърна решително глава към стария Косар, Редууд с твърд глас каза на своя приятел:
— Добре, ще ви съобщя същността на мисията, с която дойдох при вас…
Ямата беше толкова голяма и така претъпкана с най-различни неща, че Редууд доста трябваше да обикаля, за да намери място, откъдето можеха да го чуят всички обитатели на импровизираната крепост.
Отначало воден от Косар, той заслиза по пътечката, като се провираше под някакви машини, подпрени една до друга, след това се изкачи по една метална стълба, или по-точно по някаква наклонена плоскост, която се простираше на дъното на ямата от единия до другия й край. Тази наклонена плоскост представляваше широк и много дълбок ров, който изглеждаше тесен поради височината на стените му и много потискаше Редууд с невероятните си размери. Високо горе играеше лъчът на прожектора, осветяващ от време на време фигурите на гигантите, които се обаждаха един на друг, за да свикат военния съвет и да изслушат предложенията на Катергам.
Наклонената плоскост се спускаше в някаква изпълнена с мрак и неясни тайни пропаст, в която Редууд замислено слизаше, воден от Косар. Ставаше все по-тъмно и Косар бе принуден да хване Редууд за ръката.
— Всичко това е някак странно — каза Редууд.
— Огромно е — отговори неговият водач.
— Не само огромно, но и странно, непонятно. Най-странното е, че изглежда непонятно дори на мен, а аз в известен смисъл съм създал всичко това… Трябва да си призная, че…
Той замълча, като че ли не можеше да намери подходящите думи, и след това продължи:
— Аз не съм мислил преди за тези неща… Работех в кабинета си, а времето си течеше. Сега виждам, че това е… нов свят, Косар! Нов свят, нови надежди, нови, непознати усещания, необикновени средства! Ами ако това… е зародишът на новото бъдеще — началото на новия ред в света?
Косар мълчеше, но по вървежа му можеше да се предположи, че е много развълнуван. Редууд продължи:
— Това е началото, Косар, началото на един нов свят. Те светкавично ни надмогнаха. Имат свои чувства, свой опит, свой път. Ние създадохме новия свят, но той се изплъзна от нашия контрол и надхвърли границите на нашите представи. Ето тази яма например…
— Планът й е съставен от мен — каза Косар.
— А кой я направи?
— Синовете ми.
— Ето там е работата… Можем да го измислим, но да го изпълним, да го развием…
— Е, то се знае, че не е по силите ни! — извика Косар, въодушевен по стар навик. — Разбира се, че ни надмогнаха! Несъмнено! Всеки плод идва с времето си! Сега е техен ред, нека работят! Ясно е! От това, че ние сме създали новия свят, не следва, че ще живеем в него. Изобщо не следва! Ние сме земекопачите. Свършихме работата си и си отиваме! Да! Ние мислихме, потихме се, мъчихме се, сега е техен ред. Всяко нещо идва по реда си! Просто и ясно! За какво има да се тъгува. Всичко е както трябва!
Косар млъкна, докато помагаше на Редууд да слезе по стъпалата.
— Затова идва и смъртта — изведнъж заговори отново Косар. — А как иначе? Не може без нея.
След още няколко завоя и изкачвания Косар и Редууд стигнаха до една издатина, от която се виждаше почти цялата яма и която беше като естествена катедра за Редууд, предназначена за разговора му с гигантите. Те вече се бяха събрали около тази издатина на различни места, в различни пози. Най-големият от синовете на Косар през това време минаваше по окопа и осветяваше с прожектор околността, за да се увери, че примирието няма да бъда нарушено по време на тяхното съвещание. Редууд ясно виждаше двамата ковачи — полуголи, осветени от огъня на пещта, откъдето не се решаваха да се отдалечат въпреки интереса към съобщението, което щеше да направи професорът. Лицата на другите ту бяха осветявани от случайни отражения, ту се изгубваха в мрака — гигантите не смееха да осветяват цялата яма, тъй като така можеха да подпомогнат евентуалното нападение.