След като в продължение на петнадесет години не била получена никаква вест от него, той бил обявен за мъртъв и след пререждането му започнало търсенето. Шест години след предполагаемата смърт ламите открили близо до източноиндийското планинско село Дард-жилинг едно двегодишно момче, което през 1975 г. на възраст дванадесет години било ръкоположено за Друкпа рингпоче. Старият дунг-сей рингпоче бил учител на детето, а времето до въвеждането му в длъжност било използвано за интензивно обучение и възпитание.
Сред монасите ми направи впечатление един висок, около тридесетгодишен монах, който без съмнение не беше тибетец, а имаше западни черти. Младежът беше австралиец, но от няколко години живеел в манастира Хемис. Говореше свободно тибетски и беше заинтересуван от моите изследвания. Когато най-после ме поканиха за аудиенция, австралиецът ме съпроводи, за да ми превежда думите на Негово Светейшество, който говореше само тибетски. Влязохме във великолепно украсена стая, където на малък трон в поза лотос седеше достопочтен възрастен човек. Пред него на малка поставка седеше сребърна купичка за чай. След като се поклоних със сплетени ръце, той ме помоли да седна на килима. От покритото с рядка бяла брада лице ми се усмихваха будни и светещи очи. Показах му препоръките и се опитах да му представя какво значение може Да имат тези документи за цялото християнство. Със снизходителна усмивка мъдрият лама ме поучи, че трябва най-напред да намеря истината за себе си, преди да помисля да поучавам целия свят. От всичко, което ми каза, австралиецът ми преведе само малка част. Накрая старецът каза, че въпросните съчинения са вече търсени, но не било открито нищо.
Вестта ме удари като мълния и аз се разделих малко смутен и отчаян. Информацията на ламата означаваше, че този усамотен манастир ще запази тайната си за много години. По-късно обаче научих, че в Лех в станцията на мисията на „Моравската църква“ се намирал дневник от миналия век, в който мисионерът д-р К. Маркс споменавал за пребиваването на Нотович в Хемис.
Веднага след като се върнах в Лех, издирих лагера на „Моравската църква“, основана от братството на хернхутерите още през 1885 г. Много преди 1885 г. в Тибет са идвали фанатизирани християнски мисионери. През XIV в. в Лхаса се установили монаси капуцини, за да покръстят тибетците в християнството. Когато мисионерите разказвали, че Христос се жертвал на кръста за спасението на хората, след което възкръснал, тибетците приели историята като разбираща се от само себе си и в екстаз викали: „Той е!“ Вярващите будисти били напълно убедени, че Христос е инкарнация на Падма-самбхава, след което мисионерите трябвало да се откажат от опитите си, но не защото срещнали съпротива, а напротив, защото поученията им били разглеждани от местните като потвърждение на пророчествата на Сакямуни, Падмасамбхава и другите будистки светци.44 Днес сред цялото население на Ладах има 185 християни.
Отец Разу, ръководител на мисията, местен тибетец, ме прие сърдечно и на чай с пресен сладкиш научих някои неща за историята на тази мисия. Желаният дневник, който беше същинската причина за посещението ми, отец Разу не можа да ми покаже, понеже изчезнал преди три или четири години по мистериозен начин. По това време в Лех пребивавал цюрихският клон на „Моравската църква“. Внукът на прочутия д-р Франк, партньорът на д-р Маркс, прекарал също известно време в къщата. Любезният свещеник не можеше да си обясни изчезването на книгата, но си спомни, че някой си професор Хаснаин от Сринагар преди много години изработил фотокопия на търсените страници. Хаснаин беше същият професор, от когото през 1973 г. репортерът на Stem получил информацията си.
След като прерових и градската библиотека, и библиотеката на близкото село Чагламсар за изчезналия дневник, реших да привърша престоя сив „лунната страна Ладах“ и да се върна в райската „щастлива долина“ на Кашмир. Край селото Мулбек се намира изсечен в отвесна скална стена дванадесетметров полурелеф на Майтрея, пред-вещания от Сакиямуни спасител — Буда на бъдещето. Името Майтрея е езиково свързано с арамейското „мешиа“, месия, в когото евреите още вярват като спасител.
Кашмир е наричан още Швейцария на Индия заради плодородните си долини с големи езера и чисти реки, обвити от зелени хълмове в подножието на „покрива на света“. Този рай винаги е привличал хора от по-малко плодородните области, особено в златното време на Кашмир, когато странници от цял свят се стичали в зелената долина, за да учат при прочути учители словото на Гаутама Буда. Кашмир се смятал за център на махаяна-будизма, работилница за най-висша човешка духовност. Ислямизирането на страната оставило само части от някогашните манастири, храмове и учения на аскетите.