В мрачното време се появява един човек, който носи послание, пълно с надежда, любов и доброта — и какво създава човечеството от това? Хартия, слухове, насилие и бизнес! Всичко, което по-късно възниква в негово име — това ли е било неговото желание? Иисус още преди две хиляди години държал да е далеч от официалната църква с нейните закони и догми, от буквоядството, йерархията, култа и иконизирането.
Неговата цел била непосредствеността на връзката между Бога и хората, а не бюрократичното инстанциране.
Но днес гласът на Иисус не достига свободно и непосредствено до нас. Достъпът до него минава през привилегирована йерархия. От името на Иисус се управлява, събират се данъци. Истинската жива вяра изчезва и на нейно място се появява тесногръд догматизъм. Проповядваните от Иисус любов към ближния и толерантност се заместват с фанатизъм и деспотичност. Борбата за уж „истинската“ вяра оставя по пътя към църквите дълбока следа от насилие и кръв. Тази борба започва от времето на апостолите и продължава до наши дни и представлява най-трудното препятствие за помиряването на християнските вероизповедания. Теологът Хайнц Царнт пише: „Като теолог изживях дълбока травма. Чувствам се унижен, потиснат, обиден, обезчестен не от атеистите, богохулниците, присмехулниците и съмняващите се. Макар и безбожници, те са много човечни. Много по-страшни са правоверните и църковните им покровители. Ранен съм на най-интимното място — във вярата ми в Бога…“
С „израстването“ религиозното се изтласква в сферата на ирационалното и се разглежда като непроверимо и следователно недействително. Логическото мислене и действие единствени определят реалността. Трансцедентното постепенно губи значението си, защото никога не се изживява съзнателно. Това почива главно на погрешно интерпретираното понятие за Бог. Божественото не се намира някъде извън утопичните пространства, а е у нас и ни учи да изживяваме живота си в хармония с безкрайното. То ни учи също да осъзнаем нашето кратко съществувание като част от вечното цяло.
Човекът от векове се осъзнава като отделено от Бога същество. В „просветения“ XX в. той като никога не е наясно къде да намери отговорите на прастарите въпроси за Бога и смисъла на живота. По целия свят възникват нови центрове, които се опитват да дадат отговор на тези въпроси — въпроси, на които закостенялата институционална църква не може да отговори. Възниква своеобразна синкретична световна религия на бъдещето, която посредством съзерцание, самоопознаване и медитация води до себеосъществяване, към стремежа за просветление до мистично осъзнаване на влиянието на космическите връзки върху собственото съществуване на индивида.
Решителните подтици към себевглъбяване са идвали и идват от Изтока, предимно от Индия. Човекът трябва да се ориентира наново, и то в истинския смисъл на думата — да се обърне към Ориента. Изтокът е произходът и изворът на нашия опит.
Не трябва да очакваме загуба на вярата, морална и духовна развала, а изгрев на семето на духа — оживяване на самовглъбяването.
С това се свързва не общият разпад на религията, а напротив — разцъфтяване на религиозното съзнание, не само за „избрани“, а за всички световни религии. Целта не е свят на привидни ценности, а велико духовно възраждане, обръщане към трансцедентални ценности, истинските извори на спасението от злото.
Чрез разпознаването (на истината) се разрушава злото.
Истински просветеният стои здраво на земята,
разсейва облаците на измамата,
както слънцето, което грее В безоблачното небе.
Глава I
Неизвестния живот на Иисус Христос
Откритието на Николай Нотович
В края на 1887 година по време на една от многобройните си експедиции руският историк и географ Николай Нотович достигнал до страната Кашмир в Северна Индия. От столицата Сринагар планирал пътуване до Ладах. Разполагал с достатъчно пари, за да може да се оборудва добре и освен слугите да наеме и един преводач и десет носачи. След много усилия и опасности керванът достигнал разположения на три хиляди и петстотин метра проход Зожи — естествената граница между „щастливата долина“ Кашмир и страната Ладах.
Единственият път от Кашмир в чуждата, затворена страна Ладах води през прохода Зожи, през който може да се преминава само няколко месеца през годината.1
Нотович пише в дневника си: „Какъв суров преход трябваше да премина, за да стигна от прекрасната природа и народ на Кашмир в неплодородните, нелюбезни скалисти планини на Ладах и нейните грозни жители!“ „Грозните“ ладахци скоро обаче се оказали извънредно гостоприемни и много „сърдечни“.
1
Вторият път за Ладах от планинското селище Манали в щата Химахал Прадеш през прохода Ротанг беше отворен за чужденци едва през 1990 г.