Същината на историческия Иисус — своеобразна диалектика или напрежение между скриване и покриване — дава възможност за различни оценки. Това са заповедите за мълчание, неразбирането на учениците и думите на Сина Човечески. Даже и учениците му, при все контактите с Учителя, не могат да го тълкуват и разбират правилно. Той им се струва чужд и непрозрачен, очевидно не се стреми да направи тази непрозрачност по-видима за обществото. От учениците изрично се изисква мълчание. Според „признанието на Петър“ „им запрети да говорят за Него, комуто и да било“ (Марко 8:30), а при слизането от планината на преображението той им заповядва „да не обаждат никому, що видяха“ (Марко 9:9).
По същия начин се държи при лекуването. На излекуваните Ии-сус забранява винаги да разказват за случилото се.
Освободеният от проказата веднага бил изгонен с думите: „и му рече: гледай, никому нищо не обаждай.“ (Марко 1:43–44) На хората, които били на пробуждането на дъщерята на началника на синагогата, „Той строго им заповяда, никой да не знае затова…“ (Марко 5:43)
Излекуваният слепец от Ветсаида бил заведен от Иисус до къщата му и той му заповядал: „Нито се отбивай В селото, нито пък разказвай някому за там за това.“ (Марко 8:26)
Въпреки това чудесата не могат да останат скрити и те станали шумни сензации, като излекуването на глухонемия: „И заповяда никому да не кажат. Но, колкото и Той им забраняваше, толкова повече се разгласяваха.“ (Марко 7:36)
На нечистите сили, които познават в него Светия Бог, той също заповядва да мълчат. „И не оставяше бесовете да казват, че знаят, какво Той е Христос.“ (Марко 1:34) Също така „и нечистите духове, щом Го виждаха, падаха пред Него, викаха и казваха: Ти си Син Божий! Но Той строго им запретяваше да разгласяват за него.“ (Марко 3:11–12)
Учениците, изцелените и бесовете не бива да разгласяват делата му, те трябва да мълчат за него. Евангелието казва: „не желаеше никой да Го узнае.“ (Марко 7:24, 9:30)
По всяка вероятност това било в сила и за учениците му. Между тях и Христос зее най-голямата пропаст, защото тя разделя вътрешното неразбиране. Това става много по-ясно, когато Учителят се гневи на това неразбиране. Когато корабът в морето се люлее от бурята, от него излизат остри думи като: „що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?“ (Марко 4:35–41) Или когато нахранил хората: „Още ли не разбирате и не разумявата? Още ли е вкаменено сърцето ви? Очи имате ли, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли? И не помните ли?“ (Марко 8:17–18) И накрая: „И рече им: как не разбирате?“ (Марко 8:21). Когато учениците искали да изцерят хванатото от ням дух дете, но не успели, Христос ги нападнал: „О, роде неверни, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!“ (Марко 9:19)
Последният въпрос може да се интерпретира, че престоят на Иисус в Палестина още от самото начало е било планирана като ограничена във времето мисия и той е виждал момента на връщането си в Индия.
Странна е и първата му публична поява в Йерусалим. Защо на този син на своя народ е подготвено такова триумфално посрещане в града, където, според официалната версия, до тридесетата си година е дялал греди в работилницата на баща си и поради това е бил известен на местното население. Фактът на екзалтираното му посрещане от народа на Палестина води обаче до извода, че се е върнал след голямо отсъствие от далечна страна с нови непознати учения и необичайни практики.
Това предположение поставя в нова светлина въпроса на назарянина Йоан: „Ти ли си Оня, който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3)
Реинкарнация в Новия завет
По статистически изследвания на института Галъп през 1980–1981 г. 23% от американците са убедени в учението за реинкарнацията.96
В Новия завет има няколко места, в които става дума за феномена на реинкарнация, на които обаче почти никой не е обърнал внимание или са били абсолютно неразбрани. Вярата в реинкарнацията е била разбираема в ранните християнски общини, докато през 553 г. станала жертва на историческа заблуда. На петия икуменически събор в Константинопол било обявено за заблуда и по този начин и до днес то е останало извън християнската вяра.
Още в гръко-римския свят идеята за прераждането е била широко разпространена. Големият гръцки математик и философ Питагор (около 570–496 г. пр.н.е.), съвременник на Буда, бил убеден в странстването на душата. За неговите пътешествия в Индия97 има много легенди. Друг убеден привърженик на реинкарнацията бил Платон (427–347 г. пр.н.е.). Във философията на стоиците прераждането също играе централна роля. Римските поети Вергилий и Плутарх, съвременници на Иисус, смятали, че душите след смъртта се прераждат в нови тела.
97
Според Л. Прьодер (Питагор и индийците, Лайциг, 1884) Питагор бил „посредник на индийските предания в Гърция“. Дали Питагор действително е бил в Индия, не е ясно, безспорни са културните контакти между Индия по времето на Буда и Гърция.