Следователно имаме две свидетелства — това на руския журналист Нотович и това на британския професор Дъглас. Това, че Дъглас не видял следите на Нотович, не означава, че тези следи не съществуват. Но и след Нотович има други свидетели, видели със собствените си очи спорните текстове от Хемис.
Четиридесет години преди посещението на Нотович в манастира Хемис някой си мистър Харви разказва в появилата се през 1854 г. книга „The Adventures of a Lady in Tartary“ за тибетски писания, в които се говори за Иисус. В следващите години тези документи са видени от няколко други свидетели, преди окончателно да изчезнат.
Това е например индийският монах Свами Абхедананда (с мирско име Калипрасад Мандра, род. 1866), следвал в Източния Семинар в Калкута, по-късно заминал за Англия, където се срещнал с Макс Мюлер. През 1922 г. Абхедананда странствал от Кашмир до Тибет. От записките в дневника си от тази експедиция по-късно написал книга със заглавие „Кашмир и Тибет“. По пътя към Тибет посетил и манастира Хемис. Понеже знаел за откритията на Нотович, попитал монасите от манастира дали разказът на руснака отговаря на истината. „От тях научих, че разказът наистина е достоверен.“ (стр. 230) По-късно игуменът развел посетителя из стаите на манастира и от една етажерка извадил и му показал ръкопис. Това бил препис на съхраняван в манастира Марбур край Лхаса оригнал. По молба на Абхедананда игуменът му помогнал при превода. Дотогава Абхедананда бил скептично настроен към публикациите на Нотович, но като видял ръкописа, повече не се усъмнил в истинността на спорното откритие.
Не много след Абхедананда, през 1925 г., руският археолог и художник Николай Рьорих споменава и други сведения за тибетски книги, в които се говори, че Иисус се върнал от Хималаите в Палестина на възраст 29 години.14 По време на едно от своите изследвания Рьорих се позаинтересувал сред населението на Ладах за тези документи. От разказите на местните разбрал, че „легендата за Иса има много варианти. Местните не знаят нищо за публикуваната книга (тази на Нотович), но те знаят легендата и говорят със страхопочитание за Иса“.15
Лейди Хенриета Мерик също потвърждава съществуването на книгата. В книгата си „На покрива на света“, издадена през 1931 г., тя пише: „В Ле съществува легендата за Иисус, наричан Иса, и се говори, че в манастира Хемис има ценни документи на възраст 1500 години, които разказват за дните, когато Иисус бил радушно посрещнат.“16
След 1931 г. швейцарката Елизабет Каспари посетила манастира Хемис по време на странстването към планината Кайлаш. Каспари била в група, в която се намирала и госпожа Кларънс Гаске, председател на „Световно единство на вярата“.
Библиотекарят на манастира й показал древните ръкописи и казал: „Тези книги разказват за това, че вашият Иисус бил тук.“ А госпожа Каспари подържала в ръцете си една от трите предложени книги. Никоя от присъстващите дами не знаела преди това за откритията на Николай Нотович, затова и не обърнали голямо внимание на книгите.
В следващите години текстовете изчезнали от манастира.
Пътешествието на Нотович към Ладах
Непосредствено след публикациите на Нотович в цяла Европа се появили „критични“ гласове, които се опитвали да му запушат устата и даже оспорвали пътешествието му към Ладах. То обаче се потвърждава от многобройни източници, и не само от разказа на Нотович, но и от други места, които позволяват реконструкцията на пътуването и са обективна картина на тогавашните процеси.
През есента на 1887 г. Нотович като кореспондент на Новое время заминал за Индия и между 14 октомври и края на ноември посветил Кашмир и Ладах. Във вестника на Нотович La Russie от 1 март 1900 г. може да се открие кратко описание на маршрута: „Посетих Белучистан, Афганистан и Северна Индия и провинциите, които се намират между Инд и границите на Афганистан.“17 Географските данни се потвърждават в статия във Frankfurter Zeitung, в която се говори, че Нотович пристигнал в разположения на височина 2180 метра град Симла в полите на Хималаите и оттам заминал за северозападните райони на Индия, към Квера (днес в Пакистан близо до афганистанската граница).
След като се върнал от Афганистан в Индия, Нотович поел по течението на Инд към Равалпинди. Оттам се обърнал на югоизток I заминал за Амритсар в Пенджаб, където посетил Златния храм, светинята на сикхите. От Амритсар тръгнал към гроба на махараджата! Ранджит Сингх (1780–1839 г.) в Лахор и оттам поел с влака на 14 октомври 1887 г. за Равалпинди. Заедно с говорещия френски слуга, родом от колонията Пондишери в Южна Индия, качили багажа си на конска каруца и заминали през хималайските предпланини за Кашмир. Вечерта на 19 октомври 1887 г. достигнали кашмирската столица Сринагар. Нотович описва по следния начин първите си впечатления: „Когато се достигне градът, се вижда цяла редица от лодки плаващи къщи, в които живеят цели семейства.“ Настанил се в целогодишно работещия хотел „Недоу“, който съществува и до днес. От този хотел по-късно тръгнал на хималайската си експедиция и шведският изследовател Свен Хедин. По време на престоя си в града Нотович се запознал с французина Пешо, който се грижел за лозята на махараджа Пратар Сингх. Пешо дал на руснака куче, съпровождало месец и половина преди това една експедиция в планината Памир. Седмица по-късно, на 27 октомври, Нотович напуснал Сринагар, за да продължи към Ладах. Два дни по-късно в Матеян срещнал бъдещия английски комисар на Кашмир сър Френсиз Йънгхъзбенд (1863–1942 г.). Йънгхъзбенд правел там почивка по време пътешествието си от Пекин за Равалпинди. При по-нататъшния си път към Ладах Нотович събрал няколко камъка мани с гравирана свещена формула на тибетците: „Он мани падме хум“, които после предал на музея в двореца Трокадеро в Париж. Парче кашмирен плат, водещо се на негово име, и днес се намира в Музея на човека.18 За подаряването на сбирката си по-късно бил приет във френския Почетен легион.19
19
В Dictionaire national des contempoains т.З, стр. 274, Париж, 1901, се намира доказателството, че Нотович през 1889 г. е бил приет за офицер в Почетния легион заради предаването на сбирка от Индия и Персия.