След като чул тези думи, царят се поклонил на учителя на варварите и го изпратил в страшната страна на варварите.“189 „Учителят на неверниците“ се нарекъл „Иса-масиха“. Санскрит-ската дума иса означава Господ и се използва за Бог. Масиха отговаря на думата месия. Иса-масиха следователно означава Богът, месията. На друго място човекът в бели дрехи се нарича Исапутра — Син Божий и обяснява, че е роден от девица (санскрит кумари — неомъжена млада жена). Тъй като до Индия няма подобна легенда, това може да е само Иисус.
Богинята Исамаси, изглежда, е олицетворение на всичко лошо и зло, но името не се среща в индийската литература. Думата найгама очевидно означава свещена книга, но за това няма никакви сведения, някои преводачи смятат, че става дума за ведите.
Според професор фида Хаснаин цар Саливахавана управлявал в периода Кушан от 49 до 50 г. сл.н.е. Други учени датират началото на ерата Сака или Саливахавана към 78 г. сл.н.е.
„Снежната планина“ в Индия са само Хималаите. „Страната на Хуна“ все още не е локализирана, въпреки това става дума за област в Западните Хималаи, някъде между предпланините на Пенджаб и планината Каилаш в Западен Тибет до индийската граница, в този голям район се намира и Ладах.
За престоя на Иисус в Индия говори един гроб, споменат от художника Николай Рьориох в неговата книга „Сърцето на Азия“, излязла през 1930 г. Гробът се намира северно от Ладах в Източен Тур-кестан, днешна китайска провинцият Синянг, отдалечен само на мили от град Кашгар, и се приписва на пътуващата с Христос Мария. Апокрифното евангелие на Филип изрежда три жени, които не се отделили от Иисус след разпятието. И трите се казвали Мария: майка му, нейната сестра (жената на Клопа?) и Мария-Магдалена, „която наричат Негова спътница“. Така гробът на Мария край Кашгар може да има реален фон.
По време на живота си в Индия Иисус не остава на едно и също място, а обикаля като бездомен проповедник, доколкото позволявало здравето му. Многобройни сведения загатват обаче, че той винаги се връщал в Кашмир.
На около 60 км югоизточно от Сринагар, само на 12 километра от Биджбихара (там, където е „камъкът на Мойсей“), се намира една дванадесетметрова скална пещера, около чийто вход е издигнат великолепен гроб на светец, който носи името Аишмукам. В храмоподобната сграда стои реликвеният шкаф на Заинудин Вали, ислямски светец, който живял в пещерата по времето на султан Заинул Абудин Бадшах (1408–1461 г).
Най-скъпоценното притежание на светеца била вълшебна пръчица, която получил като подарък от шейх Нор Дин Вали. Тази пръчица, покрита винаги със зелен плат, се охранява усърдно от гробничната стража като безценна реликва. Когато вярващите от района са заплашени от голяма беда или епидемия, те отиват в Аиш-мукам, за да получат подкрепа от пръчката. Тъмнокафявата пръчка е дълга 2,5 м и има диаметър 2,5 см, направена е от маслиново дърво и се нарича пръчката на Мойсей или пръчката на Иисус. Почитателите на тази светиня са убедени, че била използувана от Мойсей като бастун по пътя му за Кашмир и по-късно — от Иисус. По-рано пръчката се съхранявала в квартала Хангаи Мухала на Сринагар, докато заеме достойното място в Аиш-мукам.
Името Аиш-мукам ни връща към Иисус. „Мукам“ означава място за почивка, докато „Аиш“ произлиза от Иша/Иса. Тази интерпретация позволява заключението, че отдалечената пещера служела на Христос да се отбие за известно време и да се посвети на вътрешно вглъбяване. Разбира се, такива предания не могат да бъдат доказани.
По-голяма доказателствена сила от устните предания имат каменните свидетели, които са оцелели във водовъртежа на вековете. Такова доказателство за присъствието на Иисус в Кашмир е един надпис в Тахт-и-Сулеймани, чиято история се разказва от молла Надири, историограф от времето на султан Заинул Абидин. В издадената през 1413 г. „История на Кашмир“ той разказва, че по време на господството на Гопадата, сина на раджа Акх, по заповед на царя един персийски строител реставрирал Храма на Соломон (в началото на новата ера той имал хилядогодишна история). Индусите смятали персите за варвари и привърженици на чужда религия. При възстановителните работи на стените на храма били поставени четири надписа на староперсийски, които гласели следното:
189
Цитат по A. Hohenberger: Das Bhavishyapurana. In: Mimchener Indologische Studien, 5, Wiesbaden 1967, S. 17f.