Робин Кук
Хромозома 6
ПРОЛОГ
Кого, Екваториална Гвинея, З март 1997 г. 15.30 часа
Защитил докторска дисертация по молекулярна биология в МИТ в тясно сътрудничество с масачузетската болница „Дженерал“, Кевин Маршал си даваше ясна сметка, че страхът му от обикновените медицински процедури е нещо смешно и неуместно. Не беше споделял този страх с никого, но душата му тръпнеше от ужас при всяка ваксинация или вземане на рутинна кръвна проба. Най-много се страхуваше от иглите. В момента, в който спреше поглед на някоя от тях, краката му омекваха, а по широкото му чело избиваха ситни капчици пот. Веднъж дори припадна, но това беше още в гимназията, по време на ваксинация против заушка.
Днес, тридесет и четиригодишен, след дълги години научноизследователска дейност в областта на молекулярната биология (включваща и редовни експерименти с опитни животни) той продължаваше да е в плен на своята фобия. Именно по тази причина в момента не се намираше в операционните зали 1-А или 1-Б, а се бавеше в намиращото се между тях помещение за стерилизация. Беше се облегнал на един от умивалниците и от тази позиция можеше да вижда какво става в двете операционни зали. Смело гледаше натам, но в един момент изпита непреодолимото желание да отмести очи. Двамата пациенти бяха в процес на пред оперативна подготовка, а хирурзите в стерилните си халати кротко разговаряха, готови да започнат всеки момент. Технически разговори почти нямаше. Реплики се разменяха единствено между анестезиолога и двамата му асистенти, които подаваха упойката към пациентите. Човекът непрекъснато сновеше между двете зали, контролирайки процедурите.
Проблеми нямаше. Все още не. Въпреки това Кевин беше обзет от напрежение. В душата му липсваше радостната възбуда, която беше изпитал при предишните три сравнителни процедури. Нямаше го чувството на триумф и благоговение пред силата на науката и личните си качества… Притеснението му нарастваше. Беше се появило още преди седмица, но сега, наблюдавайки пациентите на масите и пресмятайки механично шансовете им, Кевин усети цялата тежест на отговорността. Чувството беше сходно със страха, който изпитваше от иглите: по челото му избиха ситни капчици пот, краката му започнаха да треперят. Наложи се да стисне здраво ръба на умивалника, за да запази равновесие. Вратата към зала 1-А рязко се отвори. Пред Кевин застана висока жена със стоманено сиви очи, които светеха с напрегнат блясък над хирургическата маска. Беше Кендис Брикман, една от оперативните сестри.
— Системите са включени, пациентите са под упойка — съобщи му тя. — Сигурен ли сте, че не желаете да влезете? Вътре ще виждате много по-добре…
— Благодаря — отказа Кевин. — Тук ми е достатъчно удобно…
— Както желаете — сви рамене Кендис.
Вратата се затвори зад гърба й. Кевин проследи с очи приближаването й към групичката на хирурзите, които размениха няколко думи с нея, после се извърнаха към стъклото и вдигнаха палци. Той механично отвърна на жеста, в душата му внезапно нахлу чувство на вина. Пусна умивалника и направи крачка назад. На мястото на притеснението се появи страх. Господи, какво правя?!
Завъртя се на пети и побърза да напусне умивалните. Прекоси коридора и влезе в блестящата си лаборатория, усещайки инстинктивно разликата в налягането между асептичната атмосфера на операционния блок и нормалната работна среда. Дишането му беше ускорено, сякаш се беше занимавал с тежка физическа работа.
В друг ден моментално би усетил радостната възбуда, която го обземаше при всяко влизане в малкото царство на личните си владения. Тук се чувстваше спокоен, тук се чувстваше вдъхновен в очакване на нови магически открития. Тук, в многобройните помещения на лабораторията, бяха монтирани онези фантастични машини и ултрамодерна апаратура, за които беше мечтал цял живот. И които бяха изцяло на негово разположение, по всяко време на денонощието. Насочи се към кабинета си, пръстите му несъзнателно докосваха никелираната повърхност на апаратурата, различните бутони и дигитални дисплеи: ДНК-анализатор за сто и петдесет хиляди долара, апарат за хемоглобинов анализ за половин милион с разпрострени като пипала разноцветни кабели, мигащ с червените си очи секвенсер за сравнителен ДНК-тест… Всичко това беше изпълвало душата му с възбуда, надежда и нетърпеливо очакване. Но не и днес… Днес лабораторията излъчваше някаква скрита заплаха. Дори микро-центрофугите и подредените около тях епруветки проблясваха с непонятна обреченост, сякаш за да му напомнят за опасността…
Кевин се приближи до бюрото и хвърли поглед към необичайно кратката генна карта, характеризираща Хромозома 6. С червено бяха защриховани зоните, които представляваха интерес за него, а именно комплексите на хистологическа съвместимост, наричани накратко КХС. Проблемът беше там, че тези КХС заемат прекалено малка част от късото разклонение на Хромозома 6, а между тях съществуват огромни празни пространства, населени от милиони базисни чифтове. Което, естествено, предполагаше наличието на стотици други гени. Кевин нямаше представа каква точно е тяхната функция.