Но една държава не може да функционира, ако всички заповеди са издадени устно, затова понякога се налага на убийствата да бъдат споменавани писмено. В резултат на това се появяват множество евфемизми, които се свързват с унищожението на евреите. „Специално третиране“ например е един от начините, по които убийствата се наричат в документите. А с израза „окончателно решение“ се нарича планът за изтребление на евреите, макар по-рано да означава просто тяхното депортиране. Той запазва първоначалното си значение в документ, подписан от Гьоринг и пратен на Хайдрих, който носи датата 31 юли 1941 година. „За изпълнение на поставената ви на 24 януари 1939 година задача за решаване на еврейски проблем чрез емиграция и евакуация по най-подходящия начин“, се казва в документа, „ви нареждам да предадете цялостен план за организационните, същностни и материални подготвителни мерки за изпълнение на окончателното решение на еврейския въпрос.“ Знаем, че „окончателното решение“, споменато в този документ, не е масово изтребление на евреите в лагерите на смъртта, защото по-ранни дискусии между Хайдрих и Гьоринг за възможен „план“ за „окончателното решение“ могат да се проследят до март 1941 година, когато нацистите планират да депортират евреите на изток след войната. Така че най-убедителното обяснение на тази кореспонденция от юли 1941 година е, че Хайдрих все още работи по план за депортиране на евреите в най-отдалечените краища на окупирания Съветски съюз, като не е задължително това масово преселение да се случи преди края на войната на изток. Тълкуванието отговаря и на предишната политика на нацистите спрямо евреите по време на войната, която се фокусира върху депортиране, чието дългосрочно последствие би било геноцид. Както евреите, пратени в Ниско в Генерал-губернаторството в началото на войната, измират масово от глад, болести и малтретиране, така биха загинали и тези, които биха били пратени на Мадагаскар или прогонени в пустошта на окупирания Съветски съюз.
Но в края на лятото и началото на есента на 1941 година започва обсъждане на промяна в графика на Окончателното решение. Мнозина от най-лоялните последователи на Хитлер искат депортирането на изток да се случи не след войната, а незабавно. Когато Гьобелс се среща с Хитлер на 19 август, той иска евреите в Берлин да бъдат изведени от германската столица. Гьобелс смята, че е безотговорно 70 хиляди евреи все още да имат възможност да живеят в града, докато германските войници се бият и измират на Източния фронт. Хитлер не е съгласен берлинските евреи да се депортират веднага, но приема едно от предложенията на Гьобелс — германските евреи трябва да бъдат белязани. Евреите в Полша вече са принудени да носят отличителни знаци и е време и германските евреи да бъдат подложени на това унижение.
От 1 септември 1941 година евреите над шестгодишна възраст в Германия, Австрия и другите присвоени територии трябва да носят жълта емблема във формата на Звездата на Давид на дрехите си. Целта на тази мярка е не просто да се идентифицират евреите и да бъдат направени удобни за тормоз, но и гоненията срещу тях да станат очевидни за всички германци. Макар някои германци да тормозят вече лесно различимите евреи по улиците, има и други, които не се чувстват комфортно от новото развитие на нещата. Уве Щорйохан например си спомня, че майка му — която според него „вероятно приветства“ идеята за депортирането на евреите — въпреки това е против тяхната „стигматизация“. Малко след като евреите от Хамбург са задължени да носят жълта звезда, Уве се разхожда с майка си през еврейски квартал в града и двамата виждат „възрастен евреин с много изпокъсан костюм, който носи много стара чанта по такъв начин, че неговата Звезда на Давид остава скрита. След това май го застигна естествена нужда и той погледна скришом към обществена тоалетна [на която има табела „Забранено за евреи“]. После влезе вътре. И майка ми спря, а аз се помислих — защо ли спира? А тя каза: „Видя ли го? Беше евреин, нали? Влезе там и бе скрил еврейската си звезда с чантата.“ Изчака го да излезе. И когато той видя майка ми, изведнъж изражението му стана много тревожно. Никога няма да забравя паниката и тревогата му. Той свали чантата си и Звездата на Давид се откри. И аз знаех какво мисли майка ми за тези неща и се чудех какво ще се случи, какво ще направи тя. Евреинът също, разбира се, си мислеше, че ако тя отиде в полицията, с него е свършено. Майка ми се приближи към него, посочи Звездата на Давид и каза: „Ние не искахме това“. И аз си помислих, че той не е очаквал това. Така че в този момент тя сигурно е изпитала съжаление към него. Сигурен съм, че си е представяла, че евреите само ще бъдат изключени от икономическия живот и ще бъдат принудени да вършат черна работа или може би ще бъдат изселени в градове, където ще си живеят добре сами или нещо подобно, или пък в тяхна собствена държава, каквато е Израел днес… Но според нея тази стигматизация беше ужасна. Аз се замислих и си казах, че тя може би не е чак такъв антисемит, за какъвто я мислех. Но това бе типично за голяма част от хората, които казваха: „Е, не, отиде се прекалено далеч, ние не искаме това“. Обаче не правеха нищо. Нищо. Извръщаха очи и уши…“