Ерна Кранц, поддръжник на нацистите от Мюнхен, изпитва подобни чувства, след като евреите са задължени да носят Звездата на Давид: „На съседната улица живееше баронеса Бранка, която бе омъжена за барон, но беше дъщеря на евреин магазинер от Хамбург… и тя трябваше да носи еврейска звезда. Съжалявах за това, беше ужасно, защото тази жена беше толкова мила. Но и днес се извръщаме от хора в нужда, не можем да помогнем на всички, същото беше и тогава“.
Както вече видяхме, Гьобелс иска евреите не само да бъдат белязани, но и да бъдат депортирани. И скоро друг водещ нацист също казва, че иска евреите да бъдат прогонени. На 15 септември 1941 година гаулайтерът на Хамбург Карл Кауфман пише на Хитлер, за да го пита дали евреите в града трябва да бъдат депортирани. Кауфман иска да настани в техните имоти германци, които са пострадали при последните въздушни атаки. Хитлер решава да смени предишната политика и да даде разрешение за незабавно депортиране на евреите в рамките на Райха, а не да чака войната да свърши. Защо променя решението си в този момент, след като само преди седмици е казал на Гьобелс, че евреите не могат да бъдат пратени на изток? Никой не знае със сигурност. Едно възможно обяснение е, че Хитлер е воден от желанието си за отмъщение заради решението на Сталин от август да депортира няколкостотин хиляди етнически германци, които живеят край Волга, в пустошта на Сибир и Казахстан. Дали точно това действие на Сталин е причината за решението на Хитлер, не е ясно, но целият контекст на войната срещу Съветския съюз със сигурност е изиграл своята роля.
Войната все още върви добре за германците. Макар войниците на Вермахта да не успяват по план да разгромят Червената армия за седмици, те са напът да спечелят най-голямата битка за обкръжение в историята, докато се сражават в полетата край украинската столица Киев. На 19 септември 1941 година градът пада в ръцете на германската армия и 600 хиляди съветски войници са пленени. „Германският войник отново доказа, че е най-добрият в света“, казва Хитлер пред най-близкия си кръг, докато се наслаждава на триумфа. „Операцията за обкръжение в радиус от повече от хиляда километра бе смятана от мнозина за непрактична. Трябваше да заложа авторитета си, за да я проведа.“ Той казва, че този успех показва, че „славяните са маса родени роби, които се нуждаят от господар“. И още: „По-добре да не ги учим да четат“. Хитлер не вярва, че ще са необходими многобройни воиски, за да се окупира и администрира новата територия, тъй като славяните очевидно са по-нисши същества. „Руската земя е нашата Индия — казва той. — Също като англичаните ние ще управляваме тази империя само с шепа хора.“
Само няколко седмици по-късно на 3 октомври Хитлер заявява в реч в Берлин, че Червената армия е „разбита“ и „никога повече няма да се съвземе“. Тази негова вяра, че войната е почти спечелена, може би изиграва роля за неговото решение да придвижи напред графика за депортирането на евреите. Вместо да ги прати на изток, след като войната срещу Съветския съюз свърши, защо да не ги депортира сега, след като Сталин е на практика сразен? Той знае, че съюзникът му маршал Антонеску в Румъния води агресивна политика и избива евреите на изток. Център на убийствата е районът отвъд река Днестър, станал известен по-късно като Приднестровие. До септември, когато вече Приднестровието е окупирано от Румъния и е превърнато в нейна източна провинция, Антонеску е готов да прати хиляди евреи от Буковина и Бесарабия в лагери на тази нова територия. През лятото на 1941 година главният редактор на вестник "Porunca Vremii “ („Повеля на времето“) пише: „Заровете са хвърлени… Ликвидацията на евреите в Румъния влезе в последна решителна фаза… Към радостта от нашата еманципация трябва да се прибави и гордостта, че сме пионери при решаването на еврейския проблем в Европа. По задоволството, с което германската преса отразява думите и решенията на маршал Антонеску, е ясно, че днешна Румъния прокарва решения, които предстои да бъдат взети в Европа“.