Не е изненадващо, че Хитлер одобрява действията на маршал Антонеску. „Що се отнася до еврейския проблем — казва той на Гьобелс в края на август 1941 година, — може със сигурност да се каже, че човек като Антонеску води далеч по-радикална политика в тази област, отколкото ние сме водили досега.“ Хитлер хвали Антонеску и шест седмици по-късно, през октомври. „Освен Дучето — казва той — сред нашите съюзници Антонеску е този, които прави най-силно впечатление. Той е човек с голям мащаб, които никога не позволява нещо да го свали от седлото…“ Нещо повече, според Хитлер първото нещо, което Антонеску трябва да направи, за да създаде силна Румъния, е „да се отърве от евреите“.
Хитлер вече е решен „да се отърве“ от евреите в Стария Райх. Но макар лесно да решава да ги депортира, остава един важен практичен въпрос. Къде да отидат? Химлер отново предлага решение. На 18 септември 1941 година той пише до Артур Грайзер във Вартегау, че фюрерът е решил да опразни „Стария Райх и Протектората“ от евреите. Заради това Химлер иска да прати 60 хиляди евреи в гетото в Лодз, който се намира във Вартегау. Те трябва да бъдат настанени там, преди да бъдат изпратени към неуточнена дестинация „по-далече на изток“ следващата пролет. След протести от нацистките служители във Вартегау, че гетото в Лодз не може да поеме повече евреи, Химлер намалява бройката им до 20 хиляди.
През октомври 1941 година първите евреи заминават от Хамбург за Полша. Люсил Айхенгрин е една от изпратените от Хамбург в Лодз. Тя си спомня, че докато ги отвеждат до гарата, откъдето трябва да тръгнат за Полша, няколко германци изкрещяват антисемитски коментари към тях, но по-голямата част от нееврейското население на града не показва никакви емоции. Евреи от други места твърдят, че германските им съседи показват съчувствие към тях, във Франкфурт им носят „бисквити и друга храна“, а във Виена „открито“ плачат, когато ги откарват.
Евреите от Западна Европа не са подготвени за това, което ги очаква в Лодз. Един полски евреин, който вече живее в гетото, пише за група, депортирана от Чехия, която пристига през октомври 1941 година: „Казват, че са попитали, дали е възможно да получат двустаен апартамент с течаща вода“. Но тази наивност не трае дълго и западните евреи скоро откриват отвратителната реалност на живота и смъртта в гетото. Повечето нямат приятели сред полските евреи, нямат връзки, които да им помогнат да си намерят работа или стая, където да живеят. Мнозина са натъпкани в училищата в гетото, където няма какво да правят и не получават почти нищо за ядене. „Коремът ти се отпуска и постепенно хлътва“, пише Оскар Розенфелд, който е депортиран от Прага в Лодз. „Когато колебливо, почти уплашено прокараш ръка по неспокойното си тяло, се натъкваш на кости, ребра, прокарваш я по краката си и изведнъж осъзнаваш, че до съвсем скоро си бил по-пълен, имал си повече плът — и се учудваш колко бързо тялото ти отслабва… Пред всички стои една дума, една идея, един символ: хляб! За хляб си готов да бъдеш лицемер, фанатик, измамник. Дай ми хляб и ти си мой приятел.“
В много случаи шокът от промяната се оказва толкова голям, че евреите от запада не могат да го понесат. „Те определено бяха много потиснати“, казва Якоб Зилберщайн, полски евреин, който вече живее в гетото. „Мисля, че беше така, защото те [евреите от Райха] обикновено гледаха от високо на полските евреи — за тях бяхме друга категория. И изведнъж осъзнаха, че са дошли на същото ниво, може би дори по-ниско от нас, защото не могат да живеят в условията, в които ние живеехме.“ Вследствие на това евреите от Райха и Протектората са с много по-сломен дух от полските евреи, които вече живеят в гетото.
Евреи са пращани не само в гетото на Лодз. Някои са откарани по-далече на изток в зоните на смъртта на айнзацгрупите в окупирания Съветски съюз. Някои са настанени в лагери, където мнозина от тях измират от студ. Други са убити малко след като пристигат. В края на ноември 1941 година например пет влака тръгват от Германия и Австрия за Литва. Всичките тези евреи са разстреляни, след като слизат в Каунас. Нацисткият комисар на Беларус Вилхелм Кубе пита през декември дали евреите от „нашата културна сфера“ трябва да бъдат третирани като „местната дивашка орда“ от изтока. Само две седмици преди това, в края на ноември, Химлер е стигнал дотам да се опита да спре избиването — със сигурност временно — на една влакова композиция с германски евреи в Рига, докато не се изяснят нещата, но посланието му пристига твърде късно. Евреите вече са избити. Всичко това показва, че има елемент на несигурност за непосредствената съдба на евреите от Стария райх.