Докато есесовците в Аушвиц взимат тези решения, на 1000 километра източно от тях германците водят може би най-важната серия от битки в цялата война. Събитията на бойното поле — плюс драматично решение на един от съюзниците на Хитлер — са фонът, на който нацистката политика спрямо евреите се втвърдява още повече.
11. Пътят към Ванзее (1941–1942)
През октомври 1941 година по всичко личи, че германците печелят войната срещу Съветския съюз. По време на гигантското обкръжение при Вязма и Брянск германците взимат 660 хиляди военнопленници и пътят към Москва изглежда открит. В съветската столица настъпва паника и влакът на Сталин чака, за да го отведе на изток на сигурно място. „Как ще защитаваме Москва? — пита Лаврентий Берия, началникът на НКВД, тайната съветска полиция, в Кремъл на 19 октомври. — Нямаме абсолютно нищо. Надвити сме…“ Но курсът на войната на изток скоро драстично ще се промени. Сталин решава да остане в Москва и да събере армията си — решение, което съвпада със зимните дъждове и превръща пейзажа край столицата в кални блата. Изведнъж става ясно, че германците няма да разгромят Съветския съюз преди настъпването на тежката руска зима. Това представлява потенциална катастрофа за тях: германските линии за доставки се натоварени до краен предел и германските войници имат съвсем малко зимни дрехи, тъй като войната със Съветския съюз би трябвало да продължи само няколко седмици.
В този решителен момент на войната Хитлер се връща от щабквартирата си в Източна Прусия в Мюнхен за празненствата в чест на годишнината от Бирения пуч и на 8 ноември 1941 година произнася реч в „Льовенбройкелер“ пред верни съпартийци. Положението му никак не е лесно. Само преди месец е казал пред публика, че Червената армия „никога няма да се съвземе“, а тя като че ли прави точно това. И ето го сега, изправен пред последователите си, които искат да се насладят на още добри новини, а той няма какво да им предложи. Не може да обяви, че войната на изток е спечелена — дори не може да каже, че Москва е паднала или че е вероятно да падне през следващите няколко дни или седмици. При тези трудни обстоятелства той има нужда да обвини някого за случилото се. И за Хитлер, разбира се, винаги е лесно да намери жертвен агнец — евреите. В речта си казва, че макар евреите да имат влияние във Франция, Белгия, Холандия, Норвегия и Великобритания, „най-големият им роб“ е Съветския съюз, където „са останали само глупави, насилствено пролетаризирани подчовеци. Над тях стои гигантската организация на еврейските комисари, които на практика са робовладелци“. Той твърди, че германските войски на изток се бият за постигането на благородна цел: „В тази борба ние искаме най-накрая да освободим Европа от опасността от изток и… в същото време да не позволим изтокът с неговата огромна плодовитост и с огромното му богатство на природни суровини и руди да се мобилизира срещу Европа и да я подчини“. С думи, изпълнени със заплаха, казва, че в преследването на тази цел той ще прави разлика между французите и техните евреи, между белгийците и техните евреи, между холандците и техните евреи.
На 15 ноември германците продължават да напредват към Москва, след като калта замръзва, но енергията им е почти на изчерпване. В последно усилие в началото на декември някои подразделения в авангарда успяват да стигнат на по-малко от 30 километра от Москва. Но по-далече няма да стигнат. Целият курс на войната на изток — а вследствие на това и на цялата война — скоро ще се промени. И наистина можем убедително да заявим, че събитията от декември 1941 година са както повратна точка във Втората световна война, така и най-решителният период в еволюцията на Холокоста.