Словашките власти са категорични. Въпросът е обсъден на среща през февруари между представителя на Айхман в Словакия — Дитер Вислицени, и премиерът на Словакия Войтек Тука, заедно с д-р Изидор Косо, началник на кабинета му. Словаците твърдо отстояват позицията си, че е „нехристиянско“ да разделят семействата. Вислицени смята това твърдение за лицемерно и че то всъщност означава, че за словашките власти ще е скъпо и проблематично да се грижат за останалите евреи, след като мъжете, които осигуряват прехраната им, бъдат депортирани. Словаците предлагат да компенсират германците за „разходите“ им, ако приемат не само годните за работа, но и техните семейства.
Двете страни накрая постигат споразумение, от чийто цинизъм може да ти спре дъхът. Словаците ще платят на германците 500 марки за всеки евреин, когото приемат. В замяна германците обещават, че няма да имат претенции към собствеността на оставащите в страната евреи и че словашките евреи никога няма да се завърнат в Словакия. Това означава, че европейска страна, чийто държавен глава е католически свещеник — Йозеф Тисо, — се съгласява да плати на нацистите, за да вземат евреите й, при условие че те няма да се връщат. Макар че по времето, когато обсъждат сделката, словаците нямат подробна представа какво точно ще се случи с тези евреи, те са наясно, че ги пращат към страшна опасност. И няма как да се преструват, че не е така, след като само дни преди срещата с Вислицени Хитлер казва в реч в Берлинер Шпортпаласт: „Изходът от тази война ще бъде унищожаването на евреите“.
Хайдрих подписва окончателното споразумение със словаците чак на 10 април и в първата пратка от Словакия към Аушвиц са само млади хора в добра форма. Линда Бредер, по онова време 18-годишна словашка еврейка, е сред първите принудително депортирани. „На 24 март 1942 година — разказва тя — представители на Хлинковата гвардия [милицията на Словашката народна партия] влизаха във всяка къща и събираха момичета от шестнайсет до двайсет и пет години.“ Линда и другите момичета са затворени в зала в град Стропков в Източна Словакия. Тя не е уплашена, защото: „Те ни казаха, че отиваме в Германия да работим и че ще можем да изпращаме пари на родителите си, а след това те ще дойдат при нас. Как може да съм се чувствала? Бях щастлива. Защото щяхме да работим и те щяха да имат пари, а после да дойдат при нас“.
Евреите вече са в ръцете на Хлинковата гвардия, която има възможност да ги унижава. „Някои от словашките войници се държаха наистина глупаво — спомня си Силвия Весела, друга млада еврейка, прибрана от Хлинковата гвардия през март 1942 година. — Те например нарочно се изхождаха по голяма нужда на пода и трябваше да чистим мръсотията на ръка. Наричаха ни „еврейски курви“ и ни ритаха. Държаха се наистина зле. Освен това ни казваха: „Ще ви научим вас, евреите, как да работите“. Но ние всички бяхме бедни жени, които бяха свикнали да работят… Наистина е унизително, когато ти отнемат самоличността. Не знам дали можете да го разберете. Изведнъж вече не означаваш нищо. Третираха ни като животни.“