Въпреки трудностите, с които есесовците се сблъскват при отърваването от труповете, създаването на Малката червена къща означава, че могат да избиват по-голям брой „непродуктивни“ евреи отпреди. А няколко седмици, след като започват убийствата в Малката червена къща, друга постройка на около сто метра от нея, позната като „Малката бяла къща“ е преустроена по същия начин.
В началото на лятото на 1942 година от Словакия започват да пристигат семейства. Есесовците започват да ги подбират на прашната площадка до железопътната линия, на средата на пътя между главния лагер Аушвиц и Аушвиц Биркенау. В това място, познато като „рампата“, медицинският персонал на СС преглежда за няколко секунди всеки новопристигнал и отделя на една страна подбраните за робски труд, а на друга тези, които трябва да умрат.
През юли 1942 година Ева Вотавова пристига в Аушвиц със семейството си, тогава тя е на седемнайсет години. За нея това е кулминация на години гонения. Като ученичка чува как Хлинковите гвардейци празнуват деня на словашката независимост, като крещят: „Словакия принадлежи на словаците, Палестина — на евреите“. „Беше очевидно от пръв поглед — казва тя, — че са войнствени и без морални ценности.“ Тя се чувства отхвърлена в родната си страна и е объркана. „Не можех да се справя с това — казва тя, — дори и днес не мога.“ През 1942 година в селото й живее командир от Хлинковата гвардия, който иска семейната й къща. Затова урежда семейството й да е едно от първите депортирани. В резултат това Ева, майка й и баща й напускат Словакия на 17 юли, натъпкани в товарни вагони за животни.
Когато се озовават на рампата в Аушвиц, баща й е пратен на една от опашките, а Ева и майка й — на друга. „След това не чух нищо повече за баща си — разказва тя. — Когато го видях за последен път, той изглеждаше разтревожен, тъжен и безнадежден.“ Баща й е отведен и убит в газовата камера, а Ева и майка й са зачислени към строителна бригада. Работата е физически изтощителна, а затворниците получават малко храна. В резултат на това майката на Ева се разболява. „Тя имаше треска и тъмни полипи по горните зъби — което е категоричен симптом на смъртоносния коремен тиф. Разбира се, тогава не го знаех. В онази вечер ми каза, че трябва отиде в болницата [на лагера]. Аз се разплаках и я умолявах да не ходи там, поне не още днес. Никой не се връщаше от там.“ Сега вече Ева знае, че от болницата „хората са отвеждани директно към газовите камери“. Когато Ева се връща от работа на следващия ден, разбира, че въпреки молбите й майка й е приета в болницата. Три дни по-късно разбира от човек, който работи там, че майка й „си е отишла“. Малко след това Ева е зачислена към „трупната бригада“ и събира мъртви тела от целия лагер. Сред купчината от човешки останки намира чифт очила. „Знаех, че са на майка ми — лявото стъкло се бе счупило, след като мама бе зашлевена от германски капо.“ Докато държи очилата и плаче, Ева вижда „всичката болка, страдание и нещастие“ на майка си. Тя запазва очилата, докато не се заразява с коремен тиф. „След това трябваше да изгорят възглавницата, в която ги криех. Така загубих последния спомен от майка си.“ Мнозина от подбраните за работа измират в Аушвиц в рамките на седмици — особено в новосъздаденото женско отделение в плавния лагер. За кратко и без почти никаква подготовка Аушвиц се превръща в един от най-големите женски лагери в нацистката система. Над 6700 жени са затворени в главния лагер през април 1942 година и докато през август 1943 година преместят женското отделение в Аушвиц Биркенау, една трета от тях са мъртви. В Биркенау условията не са по-добри. Има много болести, капосите са брутални, храната е недостатъчна и работата често е съсипваща — особено за тези, които са принудени да копаят огромни ями, за да подобрят дренажа.
„Озовахме се в Биркенау — разказва Фрико Бедер, словашки евреин, който е пратен в Аушвиц през 1942 година. — Не знаех нищо за лагера по онова време. Но веднага щом го видях, си помислих, че съм в ада.“ Една нощ, малко след пристигането на Фрико в Биркенау, неговият капо се доближава до него и му казва, че има нужда от някой, който „да товари“ — без да споменава какво ще се „товари“. Обещава му, че за изпълнителите на тази задача ще има хляб. Фрико скоро разбира каква е задачата — „товарене на трупове“ на каруца. Когато започва да ги вдига, вижда мъртвото тяло на „много хубава жена“. „Тя все още е в главата ми — казва Фрико. — Трябва съвсем скоро да бе пристигнала в лагера и вероятно се бе самоубила или нещо подобно… Беше ясна нощ и луната я огряваше… Беше много красива.“