От създаването на лагера през 1940 година смъртта присъства неизменно в него. Но пристигането на словашките семейства и последвалият подбор на рампата отбелязват нов етап в ужаса. Избраните да умрат са възможно най-временните посетители. Старите, болните, децата — всички чакат пред преустроените къщи, за да бъдат обгазени. „Те седяха там — казва Ото Пресбургер, словашки евреин от „трупната бригада“. — Ядяха храна, която сигурно си бяха взели от къщи. Есесовците ги обикаляха като кучета. Те, разбира се, не знаеха какво ще се случи с тях. Ние не искахме да им казваме. За тях това би било по-лошо. Мислехме, че хората, които ги довеждаха, не са човешки същества, а някакви създания от джунглата.“
Рудолф Хьос, комендантът на лагера, пише в мемоарите си, че евреите отивали на смърт под „обсипаните с цвят плодни дървета на овощната градина на къщата“. Той си спомня, че една жена, която очевидно разбира какво предстои да се случи, му прошепва: „Как можете да убивате такива красиви и сладки деца? Нямате ли сърце?“. Хьос твърди, че намира подобни сцени за „разтърсващи“, но те не променят пълната му отдаденост на процеса на изтребление.
Евреите от Словакия не са депортирани само в Аушвиц. Поне 24 хиляди от тях са пратени в новото съоръжение за убиване в Собибор, на около 75 километра североизточно от Люблин. Собибор е вторият след Белжец лагер, замислен като център за изтребление с фиксирани газови камери. Също като Белжец и той е близо до железопътна линия, но е дори още по-отдалечен — в гората и в блатистата местност на няколко километра от река Бут. Пространството край него е спокойно и живописно и лагерът е замислен да изглежда примамлив. „Представях си Собибор като място, където изгарят хора, където обгазяват хора, затова би трябвало да прилича на ада“, казва Тойви Блат, който е пратен там през април 1943 година, когато вече от месеци обикалят слухове за истинското предназначение на това място. „А видях хубави къщи, вилата на коменданта, боядисани в зелено огради и цветя.“
През май 1942 година, когато пристигат първите големи групи евреи, които трябва да бъдат обгазени, комендант на Собибор е трийсет и четири годишен ветеран от операцията за евтаназия Т4 на име Франц Щангл. Преди да оглави Собибор, той посещава Белжец и е поразен от „миризмата“. „О, боже, миризмата. Тя беше навсякъде.“ Вижда ями с „хиляди трупове“ и разбира от първа ръка какви са проблемите при управлението на лагер на смъртта. Казват му, че „една от ямите прелива. Бяха сложили прекалено много тела в нея и разложението бе толкова бързо, че течността отдолу бе избутала телата на повърхността и навън и труповете се търкаляха по хълма.“
В Белжец Щанга се среща отново с Кристиан Вирт, когото познава — и не харесва — от операцията за евтаназия. Вирт вече е началник на Щангл и когато го посещава по време на строителството на Собибор, той остава недоволен от начина, по който върви работата. Щангл научава, че Вирт е пристигнал. „Огледа газовите камери, по които все още се работеше, и каза:, Добре, веднага я пробвайте с тези двайсет и пет еврейски работници. Доведете ги тук“. Вирт нарежда евреите да бъдат вкарани в газовата камера и убити. Според колегите на Щангл: „Вирт се държа като лунатик, удряше собствените си подчинени с камшик и ги подканяше. После се вбеси, защото вратите не работеха както трябва“.
Щангл твърди след войната, че е шокиран от задачата, която му е поставена, и че не иска да я изпълни. Но очевидци от лагера по онова време разказват друга история. „Той се отличаваше със своята арогантност — казва Станислав Шмайзнер, евреин, оцелял в лагера. — И с удоволствието, което изпитваше от работата, и положението си. Никой от другите — които по различни начини бяха и много по-лоши от него — не го показваше до такава степен. На лицето му непрекъснато имаше усмивка… Не, не мисля, че беше нервна усмивка; той просто беше щастлив.“ Ерик Бауер, есесовец от Собибор, отговарящ за работата на газовите камери, предлага друг поглед към Щангл, който също противоречи на казаното от коменданта, че е работил с нежелание. „В столовата в Собибор веднъж дочух разговор между Френцел, Щангл и Вагнер [всички те есесовци от лагера]. Те обсъждаха броя на жертвите в лагерите за изтребление в Белжец, Треблинка [последният построен лагер на смъртта] и Собибор и изразяваха съжаление, че Собибор е на последно място в състезанието.“