За два дни, 16 и 17 юли 1942 година, около 9000 френски полицаи участват в едно от най-срамните събития в историята на Париж — арестите, познати като „Акцията в Зимния колодрум“. По това време Анет Мюлер е на девет години и живее в 10-и район. Тя си спомня, че полицията нахлула в апартамента им и майка й започва да се моли да пощадят децата, да вземат нея. „Още виждам как майка ми е унижавана от полицай, който я блъска. Спомням си ярко сцената.“ Анет, най-малкият й брат Мишел и майка им са заведени в зала наблизо, където френската полиция временно събира евреите. „Видях хора, които лежаха по масите, след като бяха припаднали — разказва Анет, — и други, които повръщаха.“ Двамата й по-големи братя успяват да избягат в хаоса. Майката на Анет ги насърчават да го направят, защото няма никакви илюзии какво ги очаква, след като ги задържат. Съпругът й, който не е бил тази вечер у дома, е поляк и преди няколко месеца е научил, че негови близки роднини в Полша са застреляни от германците.
Общо 12 884 евреи са извлечени от домовете им от френската полиция при тази акция — около 10 хиляди първия ден, останалите на втория. Няколко хиляди от тях — включително Анет, Мишел и майка им — са закарани в Зимния колодрум на левия бряг на Сена, където са затворени при ужасни условия. Мишел, който е само седем години по онова време, все още помни отровната миризма на диарията, която обгръща колодрума.
От Зимния колодрум те са пратени в Бон ла Роланд, лагер за задържане в Лоаре на юг от Париж. Макар цялото преживяване да е плашещо, Анет и Мишел се чувстват спокойно, защото са с майка си. „Тя беше там — казва Анет, — беше топла. Чувствахме се защитени. Знаехме, че докато тя е там, нищо не може да ни се случи.“ Но въпреки това Анет се тревожи какво ще им се случи, когато се върнат на училище, защото може да са изпуснали часове.
Държат ги в Бон ла Роналд три седмици. Те не знаят, но през това време нацистите обсъждат какво да правят с децата, които са прибрани при арестите. Данекер иска от Айхман указания и по време на телефонен разговор от 20 юли. Айхман най-накрая произнася присъдата — децата могат да бъдат пратени на изток, но само след като се оправят транспортните неуредици. Тогава френските власти решават да пратят родителите преди децата, вместо да изчакат, и семействата да бъдат депортирани заедно. Толкова за твърдението на Лавал, че иска да депортира децата заедно с родителите им по хуманни подбуди.
В началото на август родителите в Бон ла Роланд са разделени от децата си. „Събраха ни всичките в средата на лагера — спомня си Анет, — и полицаите започнаха жестоко да бият жените, за да отстъпят назад. Децата се държаха за дрехите им… имаше много викове и плач, шумът наистина бе силен.“ Последният спомен от майка й е: „Тя ни направи знак с очи и ние я гледахме. Останах с впечатлението, че очите и се усмихват към нас, сякаш искаше да ни каже, че ще се върне“.
Майките са пратени в Дранси в покрайнините на Париж и в лагер в недостроен жилищен комплекс. Мнозинството от евреите — около 69 хиляди души — са депортирани от Франция и тръгват на изток от Дранси. През 1942 година лагерът се управлява от френските власти и условията са отвратителни. Не само че хигиената и храната са напълно неадекватни, но място също така вдъхва отчаяние, особено след пристигането на майките, които са разделени от децата си. Одет Далтроф-Батикл, жена, затворена в Дранси онова лято, си спомня: „Тези жени, естествено, бяха наранени, защото е трябвало да изоставят децата си, а някои от тях се хвърлиха през прозорците. Имаше една, която бе спасена, защото падна върху бодливата тел около двора [и това омекоти сблъсъка със земята]. Но другите загинаха“.
След като майките са отведени насила, животът в Бон ла Роланд става почти непоносим за Анет и брат й. „След тръгването й — разказва тя, — няколко дни не исках да излизам от бараките, защото бях много тъжна. Не можех да спра да плача. Спях върху сламата и си казвах, че аз към виновна, че не съм била добра с нея. За всичко упреквах себе си… Това бе период на непрекъснат страх. Жандармеристите бяха станали заплашителни и ние трябваше да мълчим.“
От отделените от децата си майки остава един трогателен спомен. „Всички деца, които бяха ходили до тоалетната — разказва Анет — казваха: „О, елате да видите, елате да видите“. И на дъното в екскрементите имаше малки блестящи предмети. Това бяха пръстени. Брачните халки, които майките бяха предпочели да хвърлят в тоалетната, вместо да се откажат от тях, защото им бяха казали да предадат всичките си бижута.