След около две седмици в Бон ла Роланд без майките им децата са изпратени в Дранси. Дотогава майките им вече са депортирани в Аушвиц. В Дранси Анет и брат й спят на циментовия под на недовършен апартамент и се опитват да не се подхлъзнат по стълбите. „По тях имаше много изпражнения. Всички бяхме с диария.“ Макар тя да си спомня, че видяла един френски полицай да „плаче“ за съдбата на децата, мнозинството от тях работят „с голям ентусиазъм“.
Одет Далтроф-Батикл е опитва да се грижи за децата, доколкото може: „Когато пристигнаха, бяха в много окаяно състояние. Около децата обикаляха насекоми и те бяха много, много мръсни заради дизентерията. Опитахме се да ги изкъпем, но нямахме с какво да ги избършем. След това се опитахме да им дадем храна — тези деца не бяха яли от няколко дни, — но това беше много трудно. Освен това се опитахме да направим пълен списък с имената им, но много от тях не знаеха фамилиите си и просто казваха: „Аз съм малкият брат на Пиер“. Но ние настоявахме да научим имената им; по-големите, разбира се, си ги знаеха, но с по-малките бе напълно невъзможно. Майките им бяха вързали малки парчета дърво с имената им, но много от тях ги бяха свалили и си играеха с тях помежду си… Децата непрекъснато говореха за родителите си, най-вече за майките си. Говореха за момента, в който са ги отделили от тях, но ние усещахме от всичко казано от тях, че те знаят, че повече няма да ги видят, поне на мен така ми се струваше.“
В едно отношение Мишел и Анет имат късмет. Без да знаят, баща им от седмици се опитва да ги освободи. Чрез посредник той успява да подкупи френски служител и да ги премести от Дранси в център за задържане в Монмартр. Там охраната е по-слаба и той успява да ги измъкне и да ги скрие в католическо сиропиталище. Повечето от децата, задържани в Дранси, нямат спасител, който се опитва да ги защити. Те са сами. Ако бащата на Анет и Мишел не беше избягал от първите арести на 16–17 юли, те почти със сигурност щяха да бъдат качени на влаковете за Аушвиц в края на август, които отвеждат новите сирачета към тяхната гибел.
Одет Далтроф-Батикл си спомня, че преди децата да напуснат Дранси, те са подложени на едно последно унижение в лагера: „Обръснаха им главите. Беше ужасно. Спомням си едно малко момче, което имаше относително дълга руса коса. То каза: „О, но майка ми толкова харесва русата ми коса, не можем да я подстрижем“. Видях го по-късно, главата му беше обръсната и то изглеждаше напълно безнадеждно… Вярно беше, че имаше особено красива коса. За децата, особено за малките момиченца на десет или дванайсет години, беше истинско унижение да им обръснат главите…“
Във Франция се надигат протести срещу депортирането, най-вече сред свещениците. Архиепископ Жул-Жиро Салиеж от Тулуза казва на 23 август: „Деца, жени и мъже, бащи и майки са третирани като долнопробно стадо добитък, членове на едно и също семейство са разделени и пратени на неизвестни места — отредено ни е в наши дни да станем свидетели на този трагичен спектакъл“. Други водещи духовници като архиепископът на Марсилия, също протестират. Но от папа Пий XII не идва и една дума на подкрепа и състрадателните упреци на френските духовници не постигат нищо.
До края на 1942 година общо 42 500 евреи са депортирани от Франция в Полша. Премиерът Лавал дава категоричен знак, че е доволен, че си тръгват. „Лавал не спомена за никакъв германски натиск“, докладват група гостуващи американци, които се срещат с него през август 1943 година, „но заяви ясно, че „тези чуждестранни евреи винаги са били проблем за Франция и френското правителство е доволно, че промяната на германското отношение даде възможност на Франция да се отърве от тях“.
Подходът на френските власти към гоненията и депортирането на евреите е в пълен контраст с това на съседите на юг — италианците. За много хора е изненада, че фашисткият режим на Бенито Мусолини не депортира нито един италиански евреин. Но свалянето на Мусолини от министър-председателския пост през лятото на 1943 година и последвалата германска окупация променят ситуацията. По ирония на съдбата — тъй като Хитлер смята завземането на властта в Италия от Мусолини през 1922 година за вдъхновение за нацисткото движение — много италиански евреи са също така фашисти, а Гуидо Юнг е финансов министър в кабинета на Мусолини от 1932 до 1935 година. Една от най-близките приятелки на Мусолини също е еврейка — това е Маргерита Сарфати, която е и негова любовница почти двайсет и пет години. Въпреки това обаче все още има противоречия за вижданията на Мусолини за евреите през този период, както и за това, дали той е бил убеден антисемит дори по това време. Сигурно е обаче, че каквито и да са личните му схващания, той не спира да работи — и да спи — с евреи.