Когато лидерите на Световния еврейски конгрес в Ню Йорк получават тази новина, те не се съмняват, че „информацията е поне в общи линии вярна“, но са разтревожени, че публикуването й може „да има деморализиращ ефект върху набелязаните като безнадеждни жертви“. Вследствие на това те търсят „най-добрия възможен съвет“ как да постъпят. Телеграмата на Ригнер стига до британското правителство в средата на август, а малко след това и до американското. Посрещната е, меко казано, с недоверие. Почти четири месеца трябват на съюзниците, за да приемат, че тази новина е без съмнение вярна, и да направят специално изявление пред света за действията на нацистите. Чак след като получават информация и от други източници — включително и от очевидци в гетото във Варшава, — те решават да заклеймят престъплението.
На 17 декември 1942 година британците, американците и Съветският съюз публикуват съвместна декларация, в която изразяват гнева си срещу убийствата на евреите. В Камарата на общините Антъни Идън, британският външен министър, обръща внимание на следното: „Има множество информации от Европа, че германските власти са недоволни, че лишават лицата от еврейската раса от елементарни човешки права в териториите, над които се е разпростряло варварското им управление, и сега реализират често повтаряните от Хитлер намерения да изтреби всички евреи в Европа. Евреи от всички окупирани страни се транспортират в отвратителни, ужасни и жестоки условия към Източна Европа… За никого от отведените не се чува нищо след това“. Идън също така казва, че съюзниците „заклеймяват по възможно най-категоричен начин тази зверска политика на студенокръвно изтребление“ и че те „ще се погрижат виновните за тези престъпления да не избегнат възмездието…“
Месеци преди Антъни Идън да се изправи в Камарата на общините и да разкрие какво е известно за нацистките планове, Герхард Ригнер и колегите му лично занасят разузнавателната информация за унищожението на евреите на папския нунций в Швейцария монсиньор Филипе Бернардини. „Казахме му: „Моля ви, помолете Ватиканът да се намеси, за да се спаси в страните, в които е възможно, поне това, което е останало за спасяване от еврейската общност“, разказва Ригнер. Спомня си, че отговорът от Ватикана е „уклончив“ и че „опитът да се привлече за каузата Ватиканът се оказва провал“. Папа Пий XII продължава да отказва да заклейми публично изтреблението на евреите — макар в коледното си послание през 1942 година да споменава тези, „които не по тяхна вина и понякога само на основата на националност и раса са осъдени на смърт или бавно угасване“. Но той не е готов да произнесе думата „евреи“.
Тези, които се опитват да защитят бездействието на папа Пий XII, често посочват събитията в Холандия през лятото на 1942 година като една от ключовите причини за неговото мълчание. Когато нацистите разбират, че архиепископ Йоханес де Юнг от Утрехт планира да заклейми депортирането на евреите, те го предупреждават да не го прави, защото иначе ще депортират и холандските евреи, които са приели християнството. Архиепископ Де Юнг остава непоклатим пред това изнудване и на 20 юли 1942 година неговото писмо е прочетено от амвоните из цялата страна. В него директно се говори за „гонения на евреите“ и са включени думи от телеграма, пратена до „властите на окупационните сили“ девет дни преди това, в която се казва: „Долуподписаните холандски духовници вече сме дълбоко шокирани от действията, предприети срещу евреите в Холандия и които ги изключват от нормалния живот на обществото, а сега научаваме с ужас за нови мерки, според които мъже, жени, деца и цели семейства ще бъдат депортирани на германска територия и в контролирани от тях земи. Това противоречи на дълбоко вкоренения морал на холандския народ и затова призоваваме тези мерки да не бъдат изпълнявани.“
Не е изненадващо, че „окупационните власти“ игнорират молбата на духовниците да проявят най-обикновен хуманизъм към холандските евреи. И не само това — нацистите дори изпълняват заканата си да депортират евреите в Холандия, които са приели християнството. Няма точен брой на тези, които са пратени в резултат на това на изток — може да са били няколкостотин, макар че не може да са били повече от 9200. Каквато и да е точната цифра, някои твърдят, че тези хора са загинали вследствие на решението на архиепископ Де Юнг да поиска протестното му писмо да бъде прочетено в холандските църкви. Заявява се, че това е основната причина папа Пий XII да запази мълчание. „Гоненията срещу евреите в Холандия оказват огромно влияние върху линията, която Пий XII предприема след това“, казва архиепископ Емануеле Кларицио, който работи във Ватикана по време на войната. „Очевидно е.“ Нещо повече, архиепископ Дженаро Веролино, папски дипломат по онова време, казва, че папата „опита всичко, което можа. И ако понякога изглежда, че не е направил всичко необходимо, това е защото той се боеше да влоши ситуацията. Че действията му ще бъдат изтълкувани погрешно и че ще доведат до по-лоши ответни действия.“